NALIS Repository

Хора : Литературно списание

Хора : Литературно списание

 

ХОРА Литературно списание, излиза месечно. Ред. к-т. София, п-ца Нов живот. 8°. Ц. 5 лв., год. аб. 50 лв. 1 1-8 септ. 1922 – май 1923 Ред. Димитър Чаков. От 4 Орган и издание на Мл. просвет. кружок “Поезия и музика”. В ред. к-т и Владимир Я. Манасиев. Печата се и в п-ца Златна буква. Кратковременното литературно списание “Хора” излиза през 1922-1923 г. под редакцията на Димитър Чаков и Владимир Янков Манасиев. В рубр. “Вести” (4-5) се афишира като “орган на Младежки просветителен кружок “Поезия и музика”, ала с нищо не обозначава върху кориците на следващите книжки тази принадлежност. В същата “вест” се казва, че кръжокът “Поезия и музика” урежда в столицата редица реферати върху изкуството у нас и в чужбина, първият от които ще държи писателя Гео Милев”, и че на 21 ян. 1923 г. е устроил първото си литературно-музикално утро. Повече информация за дейността на “Поезия и музика” не се появява в списанието. “Хора” се списва от млади (между 20 и 30-годишни) литератори, предимно поети, които, както при повечето подобни начинания след Първата световна война смятат, че родната литература има нужда от обновление по посока на европейския модернизъм и че те са призвани да осъществят това обновление. “Днес новия век, новото време изискват нова душа, нов човек." – четем в обръщение към читателите, поместено в края на кн. 1. Тук редакцията обещава да завърши първата годишнина с литературен сборник “Хора” (в действителност такъв сборник не излиза), както и да представи в списанието водещи творци в съвременната литература зад граница – Станислав Пшибишевски, Оскар Уайлд, Едгар По, Ханс Хайнц Еверс, Йоханес Шлаф и др. Очевидно изданието е замислено в духа на следвоенната литература, ала не преживява дълго – както много подобни списания не е разчитало на сигурна финансова подкрепа. Като художник на корицата на “Хора” е посочен Хараламби К. Тачев. До 4-5 титулът се оформя различно при всяка книжка. Излизат и два двойни броя (4-5 и 7-8). Екипът от сътрудници е относително постоянен. Оформени са няколко рубрики, които нямат строг облик, а от гледна точка на съдържанието си, често дифузират или просто сменят наименованията си. Рубриката “Литературна мозайка” (1-2), в която Николай Дончев представя нови книги от френски автори и информира за литературния живот във Франция, в 4-8 се измества от “Вести”, предлагаща на читателите също така и новини от българския културен живот. Близки по съдържание са рубриките “Бележки” (2, 7-8) и “Литературни бележки” (З). В първата, освен съобщения за литературния живот у нас, се печатат и кратки отзиви за книги и списания, утра и пр. Във втората Никола Никитов и Страшимир Авелов (псевд. на Димитър Чаков) представят книги от българския книжен пазар. Междувременно вместо тях се появява книгописната рубрика “Нови книги” (4-5). Като пълноценни коментарни рубрики са замислени “Литературно движение” (2-3) и “Театър” (4-6). В последната книжка е оформена и “Антология” (7-8), включваща няколко стихотворения от млади поети. Списанието е изключително литературно. По два материала само са посветени на театъра и изобразителното изкуство. В рубриката “Театър” (4-5) Васил Стефков под заглавие “Театрални конферанси (едно мнение)” се изказва критично за неизиграната “роля” на Народния театър, който, според него, се задоволява с анемични драматични прояви и сценични забави. На прицел са взети и директорът на театъра Христо Цанков-Дерижан, и репертоарът, и кадрите на театъра. В същия дух пише и Стефан Мокрев – “За народния ни театър" (6), като взема за повод на разсъжденията си опожаряването на сградата. Положителна рецензия за изложба на скулптора Андрей Николов помества Николай Дончев – “Художника на мрямора” (3), в която акцентира върху психологическия анализ на твореца и изтъква неговото “художническо вживяване в психиката на моделите”. Същият автор пише отзив и за няколко художествени изложби от това време, като се изказва одобрително за изложбите на Георги Машев и на дружеството “'Родно изкуство”, представено с творби на Н. Райнов, Б. Денев, Ал. Мутафов, Ал. Божинов, Сирак Скитник и др. (7-8). Поезията в сп. “Хора” с едно изключение е изцяло от български автори и се стреми да осъществи художествените амбиции на редакцията, т.е. да бъде в крак с новото време на Европа. Ала силите на тези млади хора някак не достигат да създадат нещо наистина оригинално в тази посока, а художествено пълноценните работи принадлежат на малко, вече доказали своето поетическо майсторство автори. Възпоминателно за Димчо Дебелянов се препечатва елегията му “Помниш ли, помниш ли тихия двор...” (2). Две стихотворения са поместени от друг именит представител на символизма – Теодор Траянов: “Априлска нощ” (2) и “Есенна отсенка” (7-8), второто от които е прекрасен пейзаж в две строфи, стоящ по своята яснота и изчистеност доста далеч от типично символистичните работи на поета. Сериозно присъствие в “Хора” бележи и Иван Кирчев. Неговите стихотворения тук са израз на скръбно, често до напълно отчаяно чувстване на живота, охудожествено в символно многозначни образи: “Пред буря” (1), “Утрин”, “Зимна вечер” и “Нощ”, под общо заглавие “Из “Старата тетрадка” (6). Емоционалната наситеност на някои стихотворения се слива със следвоенното преживяване на разрухата: “Габрово” (З), “Спомени” (З). “Морен от живота и от гонитба на миражи” е лирическият субект от “Вечерна скръб” (7-8) на младия Николай Хрелков, който в тези години сътрудничи главно на сп. “Везни” (1922) и “Хиперион” (1922). Освен Ив. Мирчев и друг старозагорски поет публикува в списанието – Иван Хаджихристов, с чието стихотворение “Годеж” се открива първата книжка на “Хора”. С вече клиширани образи-символи поетът се докосва до темата за любовта и смъртта и в стихотворението “Как безшумно чашите се тракат...” (4-5). Присъствието му тук по-скоро се доближава до епигонските опити на останалата част от сътрудниците в отдела за поезия да поддържат една модернистична линия на художествено чувстване и претворяване на света, ала оставащи в сянката на вече позната и дала своите големи постижения символистична образност. Самотничество, усещане за разруха и душевна болка, рано погребани възторзи и настроения – все в този емоционален регистър са стихотворенията на редактора Димитър Чаков – “Пред залез” (1), Асен Ненов – “В парка” (1) и “Скръбта към родината” (4-5), Иван Тутев “Нощ в Postdam” (7-3), Иван Бистров – “Песен” (4-5), Койчо Лазаров – “Мълчание” (4-5), Ст. Виноградски – “Път” (4-5), К. (Кутю) Панчев – “Нощна езда” (7-8), Марчо (Марко) Марчевски – “Морски цар” (7-8) и др. И макар сред тези работи да се срещат такива, които демонстрират стихотворно умение, все пак впечатлението за неоригиналност остава. Малко стихотворения разчупват рамките на описаната картина: било с друга емоционална нагласа – “Andante” (4-5) от Иван Тутев, било с оригинално използване на познати символи и разчупване на ритъма – “Приказка” (2) и “Нимфана” (2) от Иван Кунев, или пък с приближаване на образите към първичното им значение – "Regina" (4-5) на Д. Чаков. Разбира се, ни най-малко не става дума за постижения, а само за различност, която от гледна точка на ефимерността на списанието не е от особено естетическо значение. Нищо различно обаче не съдържат и не внушават няколкото стихотворения в проза, които сякаш по дефиниция излъчват познатите скръбни и безнадеждни настроения, с лекота прекрачващи границата на сладникавата сантименталност. В "Хора" такива текстове печатат Иван Мирчев (с псевд. Adelina Mortua) – "Сребърен дъжд (Из ръкописа на моя първи съпруг)” (1), Вл. Я. Манасиев – “Вик” и “Някога” (4-5) от книгата “Изповеди. Поеми в проза” (1923), и Сашо Николов – “Зимна жалба” (6). Единствената преводна поетическа творба в списанието е стихотворението “Неизвестната” (7-8) от Александър Блок, преведено прилично от Ст. Караиванов. Белетристиката в “'Хора” е застъпена с много по-малко текстове, но пък за сметка на това за нея може да се твърди, че следва реално линията на обновление от гледна точка на литературните процеси след войните. Фантазно-диаболичният разказ на Светослав Минков “Малвина” (1) от първия му сборник “Синята хризантема” (1922), както и значително по-слабите, но все пак следващи същия стремеж към персонифициране на душевни качества и състояния, към разкриване по един фантазен начин на тъмните страни на човешката психика работи на Д. Чаков “Дело № 13” (3) и “Трите точки” (7-8), дават основание за това твърдение. Към тях може да се причисли и разказът на Стефан Мокрев (дебютирал две години по-рано) “Опаловият пръстен” (4-5), който поне по мистичната нюансираност на внушенията за невъзможността на човека да контролира съдбата си се нарежда близо до другите белетристични текстове. В същата посока са замислени и публикациите на творби от чужди автори. Светослав Минков печата разказа на Едгар Алън По “Какво се случи с мистър Валдемар” (2), който много е вероятно да е включил в един цял сборник на Едгар По, преведен от него и издаден под загл. “Фантазии” (1922) . А Николай В. Дражев превежда “Престъплението на доктор Лурие” (6) от М. П. Арцибашев, излязъл в сборника “Отмъстител” (1923, прев. Н. Дражев). Двата превода могат да се смятат за приносни за представянето на тези автори пред българските читатели. Тук може да се отбележи и преводът на великолепното есе на Станислав Пшибишевски “Шопен” (4-5), направен от Стефан Мокрев, който по това време издава свои преводи на “Стихотворения в проза” от Пшибишевски (1922). В есето вдъхновено се говори за едно творене “свръх-музикално”, което според автора само Бетховен, Шуман и Шопен обладават, за “виденията и сънищата” на композитора, т.е. търсят се дълбоките психически и емоционални корени на творческия акт. Литературната критика в списанието е доста пренебрегната като възможност да се заявят и защитят идеите за художествено обновление на литературата в новата епоха и вероятно това е така, защото сътрудниците и редакцията на “Хора” не са екип, не са оформена група с обща и ясна естетическа нагласа и програма. Единствен Васил Добринов, сякаш призован от обръщението на редакцията към читателите (1), излага своето мнение за тези процеси в статията “Прехода към новото” (2). В нея той говори за “един възвишен преход – от физическия, осезаемия свят към духовния, звуковия, подсъзнателния – прехода към освобождението на личността от ежедневната очевидна действителност”. Въпреки известна патетичност авторът вярно улавя една от основните тенденции на съвременното литературно движение. Две литературнокритически публикации илюстрират твърдението на В. Добринов. Никола Никитов в отзив (1) за антологията “Млада България” (1922) оценява включените в нея творби с определенията “нови художествени идеи”, “нов стих”, “революционно творчество”, “нова естетика”. В края, напълно в духа на редакционните позиции, заявява категорично: “Пътя, по който трябва да вървят тия млади писатели, е ясно определен. Тяхното разбиране на изкуството, което искат да създадат у нас, е разгадаване ужасното, всемогъщето-тайно в душата на новия човек.” Същият автор печата и статията “Новата американска поезия” (3), в която нахвърля особеностите на поетическите експерименти на Уолт Уитман, Едгар По и техните следовници Едгар Ли Мастърс, Робърт Фрост, Карл Сандбърг, Джеймс Опенхайм, Еми Лоуъл, Джон Гулд Флетчър и др. До голяма степен встрани, но все пак посветена на същите процеси в съвременната литература, е статията на Иван Фалуди “Запад и най-новата руска литература” (7-3), преведена от Ст. Мокрев. В нея сериозно се обсъждат рецептивните механизми на възприемане на съвременните руски творци на Запад. Започнало с амбицията да бъде най-малко една от трибуните на обновлението в родната следвоенна литература, да съучаства в нейното доближаване до европейската модерност, сп. “Хора” не успява за краткото си съществуване да събере около себе си достатъчно плодотворни в набелязаната посока сътрудници. Безспорен принос е привличането на автори като Теодор Траянов и Светослав Минков, ала епизодичната им появява в списанието не е достатъчна, за да може то да се оформи и утвърди на едно високо художествено равнище. Пак поради своята единичност това не постигат също и преводните и критическите публикации, макар да следват замисъла на редакцията. Въпреки това “Хора” ни най-малко не стои в края на редицата от следвоенни издания, които си поставят за цел да приобщят литературата ни към общоевропейските процеси. Пенка Ватова (Институт за литература - БАН)

Recent Submissions