РОДОПСКИ СМЯХ За всички, които се смеят без глас. Урежда ред. к-т Хасково, п-ца Светлина. 2о І 1-4 1 апр. - 14 май 1922 Издаването на хумористичен вестник в провинцията е поставено пред изпитания от материален и духовен характер. Уменията на редактора и сътрудниците до голяма степен определят успеха на изданието. Важни също са художествените вкусове и претенциите на читателската аудитория. Умението да се разсмиват другите ярко проличава, когато се пристъпи към публична изява. Определено редакторът на “Родопски смях” разбира своята немощ на хуморист и дава друга насока на вестника. Тя е изразена в подзаглавието “За всички, които се смеят без глас”. Вестникът се отказва от амбициите да търси и изобличава обществени недъзи, прави голям завой встрани от политиката и се насочва към дълбините на човешките чувства, към страданието: “Родопски смях” ние го предназначаваме за всички ония, които харесват нашия път – безгласния смях – безшумен кикот, който ще разтърси най-първо душата, за да залеят нейните възбунени вълни мира на мъртвото и повлекат в безкрая.” (1) Програмната статия е подписана с псевдоним Жълтото глухарче. Още тук проличава вкусът към една обща фразеология, която особено в стихотворния жанр става разточително неясна и безсъдържателна. Песимизмът, който извира от обобщението “всичко е убито от сивата скука и безделието на модерното време...” (1), заявява, че в журналистическия обектив ще попада не толкова животът с неговите весели страни, колкото тихата тъга, разочарованията, които повече от всяка възраст вълнуват младостта. Редакторът и сътрудниците на в. “Родопски глас” не излизат от прикритието на псевдонима. Редакторът нарича себе си Митко Ален, но навярно се подвизава и под други псевдоними. Рубр. “Завеждующ коша съобщава” дава информация за успеха или неуспеха на сътрудниците. Подписана е с псевдонима Страшен, за който може да се мисли, че е на редактора. В началните броеве Страшен е твърде критичен към неумелите опити на свои сътрудници, позволява си хапливи подмятания и неделикатност, но скоро осъзнава, че съществуването на вестника е застрашено от липса на материали, и се обръща с молба към отхвърлените свои колеги да не се отчайват от първия неуспех, дори ги кани в редакцията на събеседване. Два от псевдонимите са разкрити в “Речник на българските псевдоними” от Иван Богданов – като Д. Г. Лина се представя Димитър Георгиев Хаджилиев, с Марчо-Марча се подписва Марко Маринов Марков (Марчевски). Димитър Хаджилиев печата само една своя творба във в. “Родопски смях” – стихотворението в проза “Ела!” (2). Той дебютира десетина години по-рано с поемата “Всред мъглите” (Кюстендил, 1913) и сътрудничи в столични и провинциални издания. Анархист по идейни убеждения, в “Ела!” Хаджилиев издава една дълбока вътрешна обърканост. Стихотворението е публикувано във великденското издание на “Родопски смях” и носи подзаглавие “Молитва, отправена към възкръсналия бог”. В действителност това е молитва на анархист, в чиято душа чувствата бушуват, хаотично се вихрят и изхвърлят на повърхността неясни образи и мисли. Молитвените слова на смирението са подменени с повелителни изречения на неовладяна гордост. Изненадва и свирепостта в образа на Бога, представен като езически бог-екзекутор. Не Бог на милостта, а на наказанието: “...Ще дойдеш Ти, въплъщение на деня! С крилете си ще кацнеш на сърцето ми в безутеха и тъма. Тогава о, Грабител-Бог, разрови с човката си всички забравени гънки, в една от които се крие Тя – Мировата скръб. Вземи я в човката си и разпръсни в много сърца, и тях забрава за налети – отровени да не съзират собственото си падение.” По тон, по мъглявост на идеите, по несъвършенство на формата останалите стихотворения или стихотворения в проза допълват цитираната творба, макар че основен проблем при тях е страданието, породено от общуването между половете, или се движи от разбирането, че: То на живота смисъл дава, И духът човешки възвишава. (“Младост буйна”, 1) Става дума за “Нощ” (“Стоя самин и гледам през прозори...”, 1), “Под тополи” (“В час вечерен – начумерен, / Аз те чакам, о мечта!”, 1), “Моето верую” (“Ела дете и устните си дай / Нектар от тях аз да изсмуча”, 1), “Елегия” (3), “Вечерна песен за любимата” (3) и др. Със заглавията си те потвърждават основната насока на вестника. Интересно е представянето на другия сътрудник на в. “Родопски смях” Марко Марчевски, който също често публикува свои творби в столични и провинциални издания (”Българан”, “К’во да е”, “Възход”, “Хоро”, “Литературни звуци” – Велико Търново). “Обикновена историйка” (2) и “Любовта на Отело” (4) още със заглавията загатват за своя шеговит характер и рязко се отличават на общия фон на печал, любовни въздишки и младежки страдания. За разлика от творбите, които разкриват лирическия герой в нарушено равновесие след изневяра на любимата, в “Обикновена историйка” мъжът е този, който напуска любимата, при това без драматични трусове и угризения. В “Любовта на Отело” героят е поставен в една нетипична за българите ситуация: обожаваният обект е жената на поручик Глан. Стихотворението е сантиментално любовно излияние на българския Отело, което сякаш влиза в скрит диалог с останалите “сериозни” творби в хасковския вестник, за да пародира типа страдалец в тях. По повод “Любовта на Отело” в рубр. “Завеждующ коша съобщава” редакторът отпраща към автора следната бележка: “Много на “донжуанска” любов Ви е потръгнало – при нужда – на Ваше разположение сме, макар че градът ни е мирен и тих. Но и Вий към нас по-щедър бъдете.” Във в. “Родопски смях” е проявена последователно тенденция за представяне на забавни материали – предимно кратки, в анекдотична форма. Хуморът им е безобиден, лек. Осмиват се човешките недостатъци по принцип, а не конкретни слабости на провинциалното общество. Благодарение на тях тягостната атмосфера от търсения ефект на “смях без глас” се разсейва и вестникът добива отчасти забавно-развлекателен характер, какъвто е заявен в заглавието. Културната ориентация на изданието се подчертава и с други публикации, които отразяват театрални събития в града. Те нямат претенции да достигат висоти в жанра на театралната критика, а да дават кратки бележки за представените пиеси на хасковска сцена. Интересно е да се проследи какво може да види в този период хасковският зрител. “Слушай, Израил!” от Осе. Димов е определена от водещия рубриката “Театър” като “първа песен на познанието”, като “една песен на еврейския народ” (1). Към “Пленникът от Трикери” от Константин Мутафов е изразено негативно отношение, също и към нейния автор: “Безумна война в името на народни идеали – ето сюжета на всички тилови парвенюта” (2). Критикът на драматичната поема от Холгер Драхман “Хиляда и една нощ” (2) е пленен от “очарованието на ориенталските легенди”. За него те са възможност за проникване в дълбочината на човешките чувства. “Далила” от Вл.Мусаков е играна с успех в Народния театър през 1920-1921 г. Успех има и на хасковска сцена, макар че поставянето й в провинцията е много по-голямо изпитание за театралния колектив (3). Автор с инициал М. подписва последната от театралните бележки. Тя е по повод пиесата на Цанко Церковски “Под старото небе” (4). Изразена е безпощадна критика както по отношение на съдържанието, така и към играта на актьорите: “Да, пиеса в кавички само, защото не можеш да разбереш откъде почва, около какво се развива действието и къде свършва. Пиеса без начало, без драматични конфликти, без край... Да не приказваме за играта поотделно... всичко беше рев, вой, проклятия, гърмежи, панаирски жестове, глупав смях.” Едва ли би направил впечатление въпросът, който М. поставя: “Родопският Народен театър народен ли е, ако под народ разбира властващата партия?” Но годината е 1922 – Стамболийски е на власт и готви земеделците да управляват поне още четиридесет години. Подтекстът, който се крие в този въпрос, няма аналог в предходните три броя. В четвърти брой обаче се забелязва странно пропукване и проникване на отломки от политическата действителност. Нетипичен за “Родопски смях” е и друг подобен изненадващ поглед – на сатиричната творба “Стенографирана реч” от автор с псевдоним Евтиния (4), в която се осмива малокултурието и неграмотността на “Аз, човекът от Земеделския съюз”, облечен в мантията на властта. След четвърти брой “Родопски смях” прекратява своето съществуване. Докато в първите три броя вестникът отделя голямо пространство за рекламни текстове, в последния е отпечатана само една малка реклама. Очевидно, в дадения случай, връзката смислоизграждащ текст – рекламен текст е в пряка зависимост и изчерпването на единия рефлектира върху другия. От гледна точка на литературното развитие изданието няма стойностен влог, но може да представлява интерес за изследователите на театралния живот у нас или за литературните историци, които проучват влиянието на модерната поезия от първата четвърт на ХХ век върху мисленето и творчеството на интелигенцията от периферните краища на литературните средоточия. Мариета Георгиева