ТЕАТРАЛЕН ПРЕГЛЕД Седмично списание за театър и изкуство. Ред. Евг. Илиин. С., печ. Витоша. 4о. 1 1-14 1 май – 24 септ. 1921 11 -13 излиза двуседмично. Печата се в печ. Гутенберг. Загл и. на фр. ез Интересна е симбиозата между списание и вестник в “Театрален преглед” – издание, редактирано и издавано от Евгени Илиин. Във времето на първите литературни вестници и подпомогнато от целите и задачите си на театрален справочник и не на последно място от своята седмична периодичност, то дава бърза и оперативна информация в областта на културата – театър, балет, опера, оперета, концерти, кино, живопис и др. Уводният материал “От редакцията” (1) посочва характера на списанието: “Изобилна информация за живота на местните и провинциални театрални предприятия, дружества и читалища, репертоар на предстоящите спектакли, програми на концертите, публикация на новите държавни закони за театъра, предстоящи реформи в театралното дело, театрални новости в странство, злободневни случки из театралния живот, шарж и хуморески, - ето приблизително онези задачи, изпълнението на които си поставя нашата редакция.” И най-важното – никаква полемика. Това е факт, който сам по себе си заслужава голямо внимание. От времето на първите вестници и списания в България та чак до наши дни всяко уважаващо себе си издание, независимо от своята програма и тираж, се стреми да участва в дискусии със сродни или по-далечни издания, а поводът често пъти е незаслужаващ внимание. Ако отсъства полемика, значи изданието не е надживяло и два броя. А редакторът на “Театрален преглед” съзнателно избягва споровете. Когато е упрекнат от своите читатели в липса на критичност, той им отговаря в редакционна бележка, че критика има и ще има, но тя ще се води със средствата на цивилизования диалог. Напразно ще търсим по страниците на списанието ожесточени спорове, взаимни нападки и повсеместно отричане ( вж. сродните сп. “Свободна мисъл”, редактирано от Ив. Ст. Андрейчин и излизащо по същото време, или сп. “Нова комедия” от 1921 г. с редактор Ст. Гендов). Критичните нотки в рецензиите за прояви в различните видове изкуства са дотолкова предпазливи и умерени, че имат характер на съвет или благопожелание. Самият Евгени Илиин умишлено поддържа тази линия – не от естетическа безпринципност, а защото държи на справочния характер на изданието. Тази безконфликтност печели похвали от директора на Народния театър Христо Цанков-Дерижан, което придава на изданието известен оттенък на официоз. Своеобразна трибуна на руската художествена мисъл в България, списанието дава място за отзиви предимно за гастролиращи у нас руски артисти, музиканти, балерини, оперни певци, режисьори и др. В списването на “Театрален преглед” участват и някои руски писатели, емигрирали у нас през 20-те години – Александър Фьодоров и Евгений Чириков. Изданието е далеч от всякакви нашенски партийни пристрастия и ако показва някакво отношение към българския културен живот, то се изразява в подкрепа на артистите по чисто синдикални подбуди. Към официалните власти и законите редакцията демонстрира своето уважение, а към народа и страната, дала убежище на прогонените от болшевиките руски интелектуалци – обич и благодарност. Тази двойственост на ситуацията обуславя и специфичността на “Театрален преглед”. Няма друго периодично издание в България по това време, което да съчетава функциите на списание, вестник за културни новини и справочник. От друга страна, малко са и възможностите за публична изява на руските интелектуалци у нас. Така че “Театрален преглед” е средищен център, който отразява културния живот на тяхната общност в една страна, близка им по език и традиции, по дух и религия, с която тепърва ще установяват по-близки контакти. В това отношение Евг. Илиин прави трогателни опити да манифестира историческата близост между българи и руснаци в момента, когато България (поне официално чрез политиката на Ал. Стамболийски и неговото правителство) се ориентира към Балканско сближение и Западна Европа. Редакцията търси сътрудничеството на българската художествена мисъл – Ив. Вазов, К. Христов, Ст. Чилингиров и др., за да получи широка обществена подкрепа на руската емигрантска общност у нас. “Театрален преглед” не изразява стремежа на руските емигранти да се интегрират в българското общество, а със силата и внушението на художествената мисъл и културата защитава ценностите на демокрацията, отречени и унищожени от болшевишкия режим в Съветска Русия. В списанието няма ясно оформени рубрики, но във всеки брой се поместват рецензии за театрални постановки, опера и оперета, балет, концерти, изложби, кино, портрети на руски, български и чужди изпълнители, оперативна критика, отзиви и информация за българския културен живот, за гастролите на известни руски артисти в чужбина, обзори и писма за културния живот в Европа и САЩ. Няколко материала, предимно редакционни, са с претенциите да бъдат водещи в културната политика на списанието: Хрисан Цанков – “Принципални въпроси” (2), Ст. Чилингиров – “Театър и публика” (3), д-р М. Тихов – “По повод “Принципални въпроси” (4); редакционните – “Театър или пазар” (4), “Към обединение!” (5), “Свободата на критиката” (6), “Да бъдем справедливи” (7) и др. Те очертават най-важните проблеми, които вълнуват театралната общественост от онова време: отношението на публиката към изкуството и нейните (предимно занижени) естетически критерии, комерсиализирането на театъра, връзката актьор-режисьор-публика, ролята на критиката и нейните задачи, намесата на държавата в ръководството на Народния театър, стремежът към скъсване с рутината и търсенето на нови пътища в изкуството. Тези въпроси са поставени доста неясно и не предизвикват очакваната от читателите полемика. Така или иначе тежест на изданието придават материалите с характер на оперативна критика, а не “принципалните” редакционни статии. Отзивите за театралните гастроли на руски актьори у нас и в чужбина са дело на Ал. Фьодоров, Моховой (псевд. на Константин Георгиев Попов), Летописец и Стар театрал (неразкр. псевд.), Сава Огнянов, Евг. Илиин, Павел Арсов и др. Интерес представлява отношението на някои български писатели към присъствието на артистите от Московския художествен театър в българския културен живот. Стилиян Чилингиров нарича това явление “Щастие в нещастието” (1), а когато завършват гастролите им, Георги Стаматов помества материала “Заминаха” (5), в който изразява съчувствието си към изгнаническата им съдба. Една рецензия за бенефис на български актьор спира вниманието – “Тачо Танев” (4) от Георги Райчев. Интересното е, че покрай актьорските постижения, писателят се отзовава и за авторската творба на Т. Танев – пиесата “Празникът на душата”: “Това е, може би, първата ни грамотно написана комедия. Диалогът е естествен, езикът значително прочистен и особено се хвърля на очи ценната писателска наблюдателност на автора… в много отношения тази комедия е крачка напред от направените до сега опити в тази област.” Ценни като наблюдения са материалите “Нещо за грима. Театралният грим в България” (7) от руския специалист Степан С. Гуцкий и “Театър за децата” (10) от Павел Арсов, който успява да открои най-важното в тази специфична област на театъра. Препоръките и съветите на Гуцкий за използването на грима в българския театър са много важни. Популярният за времето жанр “писмо с културни новини” е широко застъпен от различни кореспонденти: Сава Огнянов – “Упадъкът на изкуствата в Италия” (9), О. Д-ов (неразкр. иниц.) - “Българското изкуство в Америка (Писмо от Ню Йорк)” (6), Бор. Седов – “Скандалът във Виена” (8) и “Великият трагик (Писмо от Виена)” (9), Любомир Владикин – “Паралели (В София и в Прага)” (13), “Силата на мрака” в Париж (Спомени на г. Антуан)” (8) без означен автор, А. Де Гюпервий – “Германският театър днес” (11), Лео Матиас – “Изкуството в Съветска Русия” (12), Н. Зборовски – “Театрални живот в Франция” (14) и др. Новост за България от онова време – киното - е предмет на широк коментар и обсъждане в сп. “Театрален преглед”. Книжка 13 съдържа специална страница “Киноизкуството в България и в света”, О. Д-мов изпраща от Ню Йорк интервю – “Разговор с Перл Уайт” (8), американска киноактриса, а информационната бележка “Киногероите и тълпата” (14) разкрива изключителната популярност на Чарли Чаплин в Англия и САЩ. Твърде много страници са посветени на музиката и музикално-сценичните изкуства опера, оперета и балет. Постоянни сътрудници са Стар театрал, Евг. Илиин, Никола Маринов, Петко Наумов и др. Именно в тези материали се съдържат критични нотки – дотолкова, доколкото въобще ги има в списанието. Интригуваща и забавна е статията на Евг. Илиин “Балет” (3), която разкрива първите стъпки на балета в България: “Колкото и да е чудно това, но в България дотогава (1920 г. – б.а., В. Д.) балетното изкуство се е смятало като развратяващо изкуство и дори като безнравствено. В един от близките до София провинциални градове един от представителите на властта поиска да се замени балетния класически костюм с дълга рокля и блуза, а в друг град се забрани на балерините изобщо да танцуват в читалището и т.н., и т.н.” Според редактора, за една година (през 1920 г. руската балерина Мария Юриева дава първите балетни представления у нас) се създава и укрепва традицията да се гледа на балета като на изкуство. Затова, пишейки за спектакъла на г. Пешо Радоев (7), Илиин, наред със сериозната и задълбочена критика, приветства първата българска балетна школа и нейните прояви в новия вид изкуство. А с професионално написаните статии на Райко Алексиев “Художествени изложби” (2) и “Дом на изкуството” (4) и на Евг. Илиин “По художествените изложби” (10) на практика се обхващат проявите на всички видове изкуства в България. “Театрален преглед” е списание, ориентирано към отразяването на всички видове културни изяви чрез текуща информация и оперативна критика. То изпълнява напълно задоволително задачите си и като че ли поместените литературни материали по-скоро разводняват съдържанието му. От кн. 11 до кн.13 изданието променя периодичността си и става двуседмично. Редакцията обявява, че списанието ще излиза в двойно увеличен формат и с изменена програма, като открива постоянни отдели за литература, музика, балет и киноизкуство. Неизвестно защо “Театрален преглед” преустановява съществуването си. Най-вероятно причините са две: изключително голямата конкуренция между сродните издания (“Свободна мисъл”, “Нова комедия”, “Театър и опера” и др., а и всички неспециализирани вестници и списания, които също поддържат постоянни рубрики за театър и изкуство) и твърде стесненият интерес на редакцията предимно към изяви на руски артисти. Литературният отдел на “Театрален преглед” е сравнително беден откъм автори и заглавия. Най-значително е участието на Ив. Вазов, Кирил Христов, Ст. Чилингиров, Ал. Фьодоров, Евгений Чириков и на самия редактор Евгени Илиин (най-вече в художествено-документалната проза). Представянето на Хр. Ботев, Ив. Вазов, Пенчо Славейков, Петко Тодоров и Кирил Христов е по повод техни чествания: на Хр. Ботев – 45 години от гибелта му; на П. П. Славейков и П. Ю. Тодоров – по повод преместването на тленните им останки в България; на Ив. Вазов – поради току-що отпразнуваната му 70-годишнина и 50 години творческа дейност; на Кирил Христов – по повод готвения, но осуетен 25-годишен юбилей; на Ана Карима – 30 години творческа и обществена дейност. Времето на земеделското правителство на Ал.. Стамболийски е “епохата на юбилеите”. След всенародното Вазово честване редица български творци отбелязват различни юбилейни годишнини, отразени в периодиката от онова време. Това е водещата тенденция и в литературния отдел на сп. “Театрален преглед”. Книжка 8 е “В памет на Великите (Пенчо Славейков и Петко Тодоров)”, а кн. 14 е посветена на Вазовата смърт – един великолепно оформен брой със стихове на поета, негов автограф, спомени за него, траурни речи и надгробни слова. Ето защо в списанието са споменати “Неразделни” (8) от П. П. Славейков, а от Ив. Вазов – “Аз любя” (4), “Славей” (5), “Душата ми” (14) и ръкописен “Автограф на Ив. Вазов” (14): Сърцето, морето, небето – Три думи, три гатанки тайни, Морето, небето, сърцето – Три бездни, три свята безкрайни! Кирил Христов е представен със стихотворенията “Безпомощна” (1) - първа публикация на творбата, и “Изкушение” (3) – из стихосб. “Игра над бездни”. Поместените в поетическия отдел творби от руски автори са малко, но затова пък читателят ги чете в оригинал: Ал. Фьодоров – “Посвящается балерине Викторине Кригер (експромт)” (1), едно хубаво стихотворение, следващо Пушкиновата традиция и посветено на гостувалата през 1921 г. в България руска балерина, чийто гастрол е отбелязан с възторжени отзиви на страниците на списанието. Друг “Експромт” (13) според редакцията се приписва на самия Ф. И. Шаляпин и изразява дълбокото страдание на великия певец от болшевишката участ на Русия. Интерес представлява публикацията “Собствени коментари на А. А. Блок към знаменитата му поема “Дванадесетте” (13). Поетическият откъс е включен в текста “Как беше погребан А.Блок (Писмо от Петербург)” (13), подписан с иниц. Р. (неразкр. сътрудник). Материалът информира за смъртта и погребението на поета – без надгробни речи, като своеобразен протест на руските културни дейци против болшевиките. А поетическият текст вероятно е един от многобройните варианти на поемата и неизвестно по какви пътища е пристигнал в България, за да се съхрани поетическото наследство на Ал. Блок. Разделът за белетристика е представен от Кирил Христов и посредствената му хумореска “Бацили” (5), от анекдотите на Арлекин (неразкр. псевд.) “През антрактите” (1) и на Хамлет принц Датски ( Димитър Подвързачов) “Театрален ситнеж” (13). “Ситнежите” на Хамлет принц Датски са със злободневен политически характер и тяхната публикация е малко озадачаваща на фона на вътрешнополитическата неутралност на списанието. Преводната проза е от Лев Толстой – “Сън” (13), и откъсът “Първият сняг” (14) из подготвената за печат книга на Евгений Чириков. “Сън” на Толстой е обявено като непечатано произведение и е от типа философско-лирическа проза, без да е ясно дали е самостоятелна творба или е част от по-обемно произведение. Преводачът не е означен и вероятно това е самият редактор. “Първият сняг” следва реалистичната тургеневска традиция от “Записки на ловеца” и е откъс от книгата “В изгнание”, която, според редакционна бележка, предстои да бъде издадена от Д. Подвързачов. Редакцията съобщава, че Е. Чириков заминава за Прага, с което списанието губи един от активните си сътрудници. Много по-интересна е поместената в “Театрален преглед” художествено-документална проза. Преобладаваща е мемоарната белетристика: Моховой – “Последна среща” (14), Кр. Сарафов – “25 години на сцената” (7-8,10), “Спомени за Карузо” (13) без означен преводач, Евг. Илиин – “Ф. И. Шаляпин” (13-14), Евг. Н. Чириков – “Спомени за Ст. Л. Кузнецов” (3) и “Как станах драматург” (2). Споменът на Моховой за Ив. Вазов отразява отношението на народния поет към Съветска Русия и болшевишкото правителство. Написан с топло чувство към Вазов, текстът съдържа и елементи на оценка: “Той си остана поет на всенародния, спонтанния порив към Освобождение от “турчина”, но не можа ни в един свой стих да стане поет на потиснатата класа, поет на освобождението от “брата”… поривът на днешния и утрешен ден. Все пак Дядо Вазов си остава велик поет по ръста на времето и народа, които са го родили и с които е живял…” Приятни, с чувство за хумор и усет за комичното, са спомените на големия български актьор Кр. Сарафов. Макар поместеният откъс да отразява само учението му в театралните курсове в Русия, читателят добива представа за историята на театралното дело у нас, тясно свързана с възрожденските просветителски традиции и руската театрална традиция. Кр. Сарафов разказва за срещата си с друг голям български артист – Христо Ганчев, за съвместното им обучение в Русия и за високата оценка на таланта им, която получават от знаменитите за времето си руски театрални дейци. Повод за спомени за знаменития италиански тенор Енрико Карузо е неговата смърт през 1921 г. “Театрален преглед” помества писмо от Виена, като цитира мемоарите на австрийската оперна певица Зелма Галбан Курц, отпечатани в “Нойе Фрайе пресе”. Преводачът не е означен, а и самият материал е с характер на светски клюки. Ценни са спомените на редактора Евг. Илиин за Шаляпин. Мемоарите се отнасят за времето на 1913 г., когато в Русия се чества 25-годишният творчески юбилей на певеца. Тогава Илиин, журналист в руския вестник “Ранно утро”, е един от малцината, успели да вземат интервю от Шаляпин. Големият оперен певец разказва за тежкия си живот и за порива си към творчество и свобода. Материалът е много добре написан, а неговият автор внушава значимостта на Шаляпин, човека и твореца. Интересни са и спомените на Евгений Чириков “Как станах драматург”, най-малкото заради това, че са непосредствено свидетелство за началото на творческия му път в театъра, но също и заради преплитането на съдбата му с А. П. Чехов, М. Горки и Московския художествен театър. Интригуващ и дори забавен е материалът на Евг. Илиин “Театралното дело в провинцията” (2-6, 8-9, 11-12,14). Под формата на разказ за концертите на руска пътуваща трупа из България, в която и той е участник, и смесвайки елементи на пътеписа, есето, хумореската и художествената критика, редакторът предава живи и непосредствени впечатления и очертава картината на културния ни живот в провинцията от онова време. Тези опити за очерци са не толкова свидетелство за българския театрален живот в провинцията, колкото за отношението на българина към културата изобщо. Реакцията на Илиин е предубедена от посрещането на трупата, но макар и благодарен за аплодисментите и топлия прием на публиката, той не може да скрие душевното си потресение от факта, че по време на представлението ломското гражданство например пуши в залата, яде семки и плюе по земята. Когато чете тези очерци, човек не може да се отърси от усещането, че те са своеобразно продължение на Алековата творба “Бай Ганьо” с усета на Евг. Илиин за комичното и с точното наблюдение на балканските нрави. Без да е жлъчен, неговата ирония на места предизвиква умиление с откровенията, достойни за Вазовите “Чичовци”: “Нали в провинцията, дори в големите градове, като Русе, публиката смята, че само в събота и неделя сам Бог е заповядал да се ходи на театър.” От друга страна, редакторът на “Театрален преглед” е приятно учуден и възхитен от духовната жажда на българина и неговия стремеж да разширява непрекъснато културната територия на знанията и преживяванията си. Той отбелязва със задоволство ревностните грижи на общинските власти и гражданството във Видин, Русе, Велико Търново и Шумен за читалищата и приемствеността в културните традиции на тези градове. С този обширен материал Евг. Илиин внася ценен принос – гледната точка на чужденеца – в изучаването на българската народопсихология. Литературнокритическият отдел на списанието съдържа няколко материала с предимно възпоменателен характер и свързани с честваните юбилейни годишнини: Ст. Чилингиров – “Ботйов” (5), редакционната “В памет на Великите (П. П. Славейков и П. Ю. Тодоров)” (8), Хр. Цанков – “Пенчо Славейков и Петко Тодоров” (9-10), Евг. Илиин – “На народния певец” (14), Ст. Чилингиров – “Във фаталния час” (14), и няколко рецензии. Есеистичният текст на Ст. Чилингиров за Хр. Ботев е с характер на тържествено слово и е поместен в изданието по случай 2 юни и 45 години от геройската смърт на поета. Материалът съдържа оценка на Ботевото революционно дело и творчество: “Силата на Ботйова е в щастливото съчетание между словото и делото, увенчано с неговата геройска кончина. А подобно щастливо съчетание на това, което се проповядва и на онова, което се върши, може да се наблюдава у малцина наши великани… Хармония в думи и дело – ето де дири народът своето спасение, ето какво иска той от себе си, а особено от всяка по-отбелязана личност. И загуби ли това свое чувство, паметта на Ботева ще увехне, за да погине човека у българина и българщината всред човечеството.” Все със същия характер са материалите, свързани с тържеството по случай пренасянето на тленните останки на Пенчо Славейков и Петко Тодоров в България. Редакционната статия “В памет на Великите (П. П.Славейков и П. Ю. Тодоров)” (8) откроява заслугите на двамата творци за създаването на българската национална драма и театър. С усет за важното, значимото в този аспект на културното им дело, редакторът пише: “Във времето, когато Българският народен театър беше без режисьор и се люшкаше без компас по развълнуваното море на най-неопределения и неустановения репертоар, Пенчо Славейков стана негов директор. И неговата голяма култура, а главно неговата голяма и свята обич към изкуството, обич, в жертва на която той принесе целия си живот, му позволиха да бъде не само директор-администратор на театъра и негов истински художествен ръководител, но и ако искате негов режисьор.” Понятията „национален театър” и „национална драма” са неделими в представите на редакцията за национално изкуство и култура: “Пенчо Славейков мечтаеше за създаването на национален театър. За тоя театър работеше и П. Ю. Тодоров. Преди него ний нямахме своя национална драма.” Във връзката национален театър – драма неотменимо присъства и елементът народно творчество като задължително условие за националния характер на този вид изкуство: “Ще кажем само, че изворите на неговото творчество (на Петко Тодоров – б.а., В. Д.) лежат дълбоко в легендите, създадени от народа, и затова, може би, с изнасянето на “Зидари”, “Самодива”, “Буряна невяста” и другите му пиеси, Народният театър направи голяма крачка съм своя идеал – да стане национален театър.” С верността на съжденията подобни материали се нареждат сред най-значителното, поместено в списанието, а редакторът Евг. Илиин – като един от най-добрите театрални критици по това време у нас. Тържествената траурна реч “Пенчо Славейков и Петко Тодоров” (9-10), произнесена от Хр. Цанков на траурното утро (21 юни 1921 г.) в Народния театър и поместена в списанието, се домогва до оценка на цялостното творчество на двамата ни творци. Със стремеж да улови вечното, непреходното в тяхното литературно наследство, да очертае приноса им за нашия език, литература и култура, да открои връзката им с европейската литература, критикът пише: “Той (Пенчо Славейков – б.а., В. Д.) начерта нов път в поезията ни и остави в наследство силно влияние върху творчеството на цялата плеяда млади български поети.” Според Хр. Цанков два са основните елемента в Пенчо-Славейковото творчество – красотата и страданието – “красота сама за себе си и страдание по красивото”. Той подчертава заслугите му за разработването на народните песни и за създаването на нови образци в поезията. Силно, но вярно звучат думите му: “Мястото на Пенчо Славейков в българската поезия остана празно и тази празнота ще се чувства за дълго. Той беше съединителното звено между нашата поезия и европейската, която през цялата си литературна дейност старателно насаждаше у нас при бедните условия на нашия език и култура.” Точни наблюдения и върху творчеството на Петко Тодоров се съдържат в редовете: “Нежен, красив и очарователен в разните идилии, този писател е един от най-добрите наши колористи в пейзажа, майстор ваятел и компонист на звучната реч, съграден върху архитектониката на народната песен.” Цанков смята, че драмите на П. Ю. Тодоров “имат повече лиричен характер, отколкото драматичен, и те прилягат повече за четене, отколкото за сцена. Защото техните драматични конфликти са повече дълбоко в душата на героите им, отколкото във външни стълкновения; тяхната красота е повече в поетичната народна фраза, която се губи на сцената, отколкото във външната постановка и във външни конфликти”. Поместването на траурното слово на Хр. Цанков в “Театрален преглед” отразява стремежа на редакцията да съхрани паметта на значимите български творци и да отбелязва важните събития в текущия културноисторически момент. Такъв важен момент в националната ни история и култура е смъртта на Ив. Вазов, по повод на която списанието издава възпоменателен брой. В кн. 14 са поместени различни материали, сред които есеистичните текстове на Евг. Илиин – “На народния певец”, и Ст. Чилингиров – “Във фаталния час”. Прочувствени и лирични, в тях се съдържат и елементи на оценка за живота и творчеството на народния поет. Според Чилингиров “Вазов не искаше да бъде пророк и прорицател. Неговото дело не беше дело на далечното бъдеще, а на близкото настояще.” Като цитира известното Пушкиново стихотворение “Паметник”, Евг. Илиин смята, че поетът още приживе е спечелил народната любов. Стилиян Чилингиров оценява смъртта на Вазов като голяма загуба за народа ни, “защото Иван Вазов беше най-мощната светлина в живота на българина от половин век насам”. Освен материалите с възпоменателен характер, свързани с определени чествания, в списанието не се поместват критически статии. Дори наличието на няколкото рецензии е по-скоро случайно, от което става ясно, че литературнокритическият отдел е най-слабата страна на изданието. Така например в рубр. “Книжнина” (3) редакционна бележка съобщава за новоизлязла книга – “Дивика” от Блага Пенева. Това не е рецензия, а най-обикновена информация, която препоръчва книгата, без да я оценява. Друг материал – “Сава Чукалов” (4) от Евг. Илиин – също информативен, но вече с елемент на рецензия, препоръчва книгата “Сумерки” (поезия на руски език) на бъдещия съставител на руско-български речник Сава Чукалов, българин, живял и учил в Русия. Редакторът на “Театрален преглед” се опитва да открие духовната връзка между двете култури: “Сава Чукалов е талантлив поет и, като издава в родната си България стиховете си на руски, той ни сочи колко големи и неразривни са кръвните връзки, съединяващи Русия и България, руската поезия и българската, т.е… душата на русина и българина.” Публикуването на този отзив демонстрира ясно една от линиите на списанието, но той си остава епизодичен и е по-скоро изключение, отколкото закономерност. Предимно като факт, а не толкова като съдържание е интересна рецензията на Марк Слоним “Отвъд границите на миналите дни (“За гранью прошлых дней”) (11) за стихосбирката на Ал. Блок. Материалът е без означен преводач и се помества по повод смъртта на поета. Като се има предвид слабата критическа дейност на страниците на изданието, не случайно редакцията обявява стремежа си да открие постоянен отдел за литература (а вероятно и за литературна критика), но така и не успява да реализира намеренията си. Най-голямо значение за родната ни култура списанието има с текущата информация и оперативна критика в областта на театралното изкуство, балета, операта и оперетата, музиката и въобще на изпълнителските изкуства. Нещо повече – малко по-различни като отношение, с дух на доброжелателност и препоръки, но без да отбягват критичността, тези материали са свидетелство за коректен тон и поведение спрямо творци и изпълнители. Мисля, че това е новост в критическата практика на българския периодичен печат от онова време и в известен смисъл там е и заслугата на Евг. Илиин и редактираното от него издание. За съжаление, тази практика не намира застъпници сред представителите на българската критическа мисъл, което е доказателство за това колко трудно, дори невъзможно, е да се промени родната традиция. Сп. “Театрален преглед” престава да съществува, защото е слабо популярно. То се реализира в ограничения кръг руски емигранти, но не успява да се вмести в българската културна традиция и защото не засяга обществени въпроси (от което българинът винаги се е вълнувал и съпреживявал), и поради едностранчивост и едноизмерност на събитийната трактовка. Независимо от това, списанието е смел опит да представи две сродни култури, които, макар и близки, все пак са твърде различни. Веселина Димитрова