ТЕМЕНУГИ Периодично списание за литература и критика. Ред. к-т. Плевен, п-ца “Единство” на Ал. Цанев - К. Петров. Цена 3 лв., год. аб. 30 лв. 450 тир. 1 1 – 10 септември 1921 - ? 1923 2 ненамерена. От 2 подзаглавие Периодическо младежко списание за литература и критика. От 3 ред. Звезделин Цонев. Печата се в печатници: К. Петров и Георги Симеонов. За списанието на Звезделин Цонев съществува един-единствен, откровено негативен, но не с полемизиращ, а с маргинализиращ ефект отзив . И този отзив като че предрешава “драматичния”, може би предусещан край на скромните книжки. Цитираме, но не за да актуализираме и активираме санкциониращите функции на литературната критика, а чрез стратегиите, с които литературната история оперира, да опишем присъствието на “Теменуги” в разноезичното пространство на периодиката през 20-те години на ХХ век: Едно от многото провинциални недоносчета, което не се задоволява, обаче, да печати умотворенията на редакторите и сътрудниците си, ами рекло да има мнение и по “големите” работи: печати някакви критически статии, написани със стил, на който и уважаемият господин Семков би завидял... Тази бележка, писана по повод критическия “отдел” на кн. 8, 9 и 10 - последното тяло, безконфликтно изчерпва рефлексията към цялото издание. Именно безконфликтно: еднозначните определения не предполагат алтернатива, просто защото такава липсва. Изданието на Цонев буквално се “напъва” над себе си, а резултатът от тези усилия е хаос и безформеност, безликост, която дразни винаги агресивната (и особено през 20-те години на ХХ век) литературна критика. Какво е присъствието на Звезделин-Цоневото списание в 20-те години на века, какви са причините за неговата периферност в “строя” на и без друго многобройните, претендиращи за изящност и представителност, за “височина”, списания и вестници? Отговори на тези и други въпроси ще търсим, имайки предвид структурата на изданието и стойността на текстовете, публикувани в него... Списанието е с фрагментарна структура. Неаргументираното редуване на поетически, прозаически и критически текстове, т.е. липсата на обособени отдели, е особеност, която се запазва до последната книжка въпреки очевидните опити на редактора да дисциплинира своите първи стъпки на литературното поле. По отношение на текстовете - те са без особена художествена стойност: Стене гората вятъра вей - тънка елата клони люлей... Стене гората вятъра вей сухи листата люшка, пилей. (Ст. Дундаков) или: Личка...! Дивна красота, Роза цъфнала през май; Росен блян на младостта кой томление не знай... За едно сърце копней: - Личка да ме милува; За едно душа се рей: Личка да ме приспива... (“Личка”, Неделчо Тинчев) Не всички текстове са така “странни” - повечето от тях се вписват в силния все още по това време идейно-естетически модел на неоромантизма и символизма, но не сполучват да станат представителни, да зададат едно “класично” лице на списанието. А поривът по “височина”, характерен за всяко новодошло на белия литературен свят издание, е експлициран и неприкриван в краткия “жизнен път” на Звезделин-Цоневите “Теменуги”. Неорганизираната многобройност на авторите във всяка книжка е риск с последици: психологическата реакция на читателя по-скоро е усещане за невъзможност да се проследят изявите на отделните автори - тяхната динамика (развитие или спад). Сред сътрудниците (за такива условно приемаме автори, присъстващи в поне 2 книжни тела) са: Люб. Георгиев (3-7), Д. Й. Нешин (3-5), Г. Н. Налбантски (3-10), Тр. Хубев (4-10), Стр. Авелов (4-10), Вл. Радев (4-10), Д. Чаков (410), Изр. Кемалов (6-10), Хр. Стратиев (4-10), В. Велев (6-10), П. Д. Драгоев (6-10), Г. Русев (4-10). Как те разпределят територията? Звезделин Цонев присъства (логично - той е редакторът от 3 книжка до края на списанието) и с поезия – “Дочу ли?” (1); “Спомен” (8-10), и с проза – “Край ручея” (1), “Ариана” (6-7), и с критика – “Спомни си” (3), “Орелът. Трагедия от Х. Иванов” (4-5). Сътрудници в поетическия отдел на списанието са: Пан. Тодоров – “Phantasus” (3), “Пръстен” (4-5), “Септември” (6-7); Асен Калоянов – “Смут” (3), “Пъстроцветие” (4-5), “Като ласка” и “Сбогом” (6-7) и “На моята душа” (8-10); Люб. Георгиев – “Нощта”, “Не очаквай” (3), “Томления” (4-5); Д. Й. Нешин - “Чакам” (3), “Видение” (4-5); Гошка Н. Налбантски - “Тихо в нощта” (3), “Надмогнат” (4-5), “Вечерна песен”, “При моите сестри” (6-7), “Поеми в проза” (8-10); Владимир Радев - “Трепети” (4-5), “Вечерни настроения” (6-7), “Кървави залези” (8-10); Д. Чаков - “Възвръщане” (4-5), “Кога скръбта ръми” (6-7), цикълът “Следи от мълчание” – “Писмо”, “Пролет”, “Празник”, “Високо някъде”, “Песен” (8-10); Израил Кемалов - “В лесът” (6-7), “Зов”, “Скръб” - 8-10); Хр. Стратиев - “Пред храма” (4-5), “Пристан”, “Плачът на Сандина” (6-7) и др., които печатат освен поезия, също и проза, и критически отзиви. Художествена проза в списанието пишат: Т. Симеонов – “Странникът и Тетида” (1), “Людмила” (3); Ст. Тодоров – “Идол и богомолец”, фрагмент от книгата му “Художникът Людмил” (1) и разказът “Емил” (3); Трифон Хубев - “Несретници” (4-5) и “Песента на седемте” (8-10); Страшимир Авелов - из цикъла “В белия дом” (4-7), “Слав Моренски. Контура на разказ” (8-10); Г. Русев - “Песен” (4-5). В отдела за литературна критика се изявяват сътрудници, които пишат и стихове, и проза: Ванюша Велев – с критическия текст “За изкуството” (8-10); П. Д. Драгоев – с очерка “Реми де Гурмон” (6-7) и рецензията за сп. “Златорог” – г. ІV, кн. І (8-10); Г. Русев - с рецензията “Чайка” (6-7); и др., съвсем незабележими като авторски присъствия. Въпросът, който ни интересува обаче е присъствието на това младежко издание в пространството на литературната периодика. Кои са другите? Списанията “Везни”, “Златорог”, “Хиперион”, “Пролом”, “Crescendo”, после “Нов път”, “Пламък”, “Наковалня”, “Българска мисъл”, вестниците “Развигор”, “Изток” и “Стрелец”, както и техните редактори – имена от първа величина в българската литература и култура – Гео Милев, Вл. Василев, Ив. Радославов, Т. Траянов, Кирил Кръстев, Иван Милев, Димо Кьорчев, К. Гълъбов, Ал. Балабанов, Елин Пелин, Михаил Арнаудов и др. , които са измежду емблематичните персонификации на насоките, следвани от високата литературна мисъл, призната още тогава за модел. Сред тях трябва да забележим “Теменуги” (септември 1921-1923) - с 10-те му определено непредставителни (и дори неагресивни, което е необходимост, за да се оцелее) книжки, събрани в 6 книжни тела. И друго: тенденцията към сливане на книжките (първоначално по две, а в последната са три - 8, 9 и 10) демонстрира съвсем нееднозначно края на изданието – въпреки обещанията на редактора, с които завършва “първата годишнина” на “Теменуги”: Към читателите на Теменуги С тая книга осма, девета и десета, сп. Теменуги приключва своята първа годишнина и встъпва във втората. Започнали тихо и скромно своя мъничък живот, Теменуги със своето грижливо списване, последователно закръгли своя образ и даде своя успях: негли тоя успях се дължи в подбраните имена на редовните му сътрудници. И тоя успях дава с право и достойнство: Теменуги да се наредят в линията на изискваните младежки списания. Ние няма да отбелязваме какви големи, понекога непреодолими трудности се изпречваха на неговият път, но благодарение подкрепата и грижите, който дадоха читатилите за неговото преуспявание, благодарение пре големите усилия, които редакцията положи като не жали средства и труд, Теменуги прие своя оформен идеен образ. Обаче смятаме, че Теменуги, не е онова, което требва да бъде за нашите читатели; настоящето - негли не е това което требва да е, ала за бъдаще вярвайки във топлата подкрепа на близки, сътрудници и читатели, ние ще продължим издаването на списанието, с което ще реализираме възложената си през първата годишнина задача: пълно обединение на най-младите литературни сили. Редакцията сърдечно благодари на всички нейни приятели, които се грижиха за разпространението му, на всички редовни и случайни сътрудници, които я удостоиха с трудовете си на читателите и абонатите, за матриялната помощ, която ни указаха и с това спомогнаха до край за неговото издаване. Теменуги през втората годишнина ще излиза под редакцията на Звезделин Цонев и Ванюша Велев на хубава бяля хартия в размер от 1-2 печатни коли и ще струва годишен абонамент 36 лева... Който запише 10 абоната му се дава едно безплатно годишно течение. (...) (Цитираме бележката със съкращения, но запазваме стила и езика й.) Този обемен цитат цели да експонира редакторските намерения и амбиции, останали обаче неосъществени. Коментарът на съвсем прозрачните като смисъл заключителни думи на Звезделин Цонев е ненужен - той няма да предложи друга версия, коренно различна от предложената в нашия текст. И така, в ситуацията на интензивен литературен живот през 20-те години, в сблъсъка на естетически платформи (“стихващият” и “преподновен” символизъм, от една страна, и смело заявяващият се експресионизъм, от друга, като репрезентативни за това време творчески “поведения”, а малко по-късно и пролетарската литература...) в полето на разноезичната литературната периодика се появява едно “тихо и скромно” периодическо издание, писано “грижливо” и набързо, правено със съзнанието за стойностност. Това “тихо и скромно” списание гръмогласно говори (в “критическите” си текстове) за другите, неоценявайки своята същност, като смята, че по този начин ще реализира поривите си: да постигне представителния статут на “онези другите”, на онези, които дори и с няколко броя (тук визираме не само “Crescendo”, проблеми имат и “стрелците”, а и други) моделират облик на културен живот, синхронен с този в Западна Европа. Едно такова издание като “Теменуги” на Звезделин Цонев се самоизолира, предявявайки към себе си амбициозни, но неосъществими замисли. Амбициозността на Звезделин Цонев става видима по-късно - в 30-те и 40-те години, когато пише своите “исторически разкази и очерци” (над 20 заглавия за период от около 15 години), но преди тях издава стихосбирката “Сенки по пътя” (1926). За да се ориентира читателят в диапазона на неговите творчески “търсения” и реализации, ще цитираме някои от заглавията: “Дамян Зограф”, “Цар Калоян”, “Константин Тих и Ивайло” и мн. др. Всички те излизат в поредиците на “Библиотека за всички”, библиотека “Българска военна слава”, “Евтини книжки. Разкази за български царе”, “Древна България”.Така Цонев се откроява като продуктивен автор, който обаче не успява да остави стойностни произведения, въпреки неговия “порив по класичност”. Като автор той остава в полето на маргиналната (маргинализираща сама себе си) масова литература. Ивайло Димитров