ЛИТЕРАТУРНО ДЕЛО Седмичен лист. Ред. Сл. П. Коемджиев. Нова Загора, п-ца Заря. 4о . Год. аб. 60 лв. 1 1 – 8 21 май – 27 юли 1921 Първият брой на новозагорския седмичен лист „Литературно дело” излиза на 21 май 1921 г. В програмната статия „Защо” (1) редакторът Сл. П. Коеджиев се опитва да обоснове необходимостта от появата на новото издание: „Села имат вече оформени писатели (под линия се споменават Хр. Борина, Любомир Владикин, Иван Грозев, Емануил Попдимитров, Иван и Трифон Куневи – б.м., В. Ч.), а нашата бедна Нова Загора в разстояние на десетки години не изтръгна из калта си и не съдейства за един такъв писател, който да служи като фар и спътник в духовно отношение на градът ни.” Трогателен е стремежът на новозагорските ученици да си имат и те най-после писател, да нарушат монотонността на провинциалния живот със своето „Литературно дело”. Амбицията му е „да изнася творби съвременни, с тенденция, подобаваща на днешното време, с отзвук на хуманизъм и социални мотиви”. „Да! Нашите лири ще звучат бойно – заявява Сл. П. Коемджиев, – за да нашепват на младежите с езика на силата: В тебе, в тебе е бъдещето!” От тези многословни изблици не става ясно как точно Сл. П. Коемджиев е искал да свърже претенциите на своето издание с „езика на силата”. Очевидно е обаче, че „силовите” представи за литературата са вкоренявани не от вчера дори в съзнанието на едва прохождащи гимназисти с литературни амбиции. В „Литературно дело” обаче няма и намек за модерните тенденции в българската литература през 20-те години на ХХ в. Нова Загора се оказва далече от тях. Твърде безпомощни в художествено отношение са текстовете, помествани в седмичния лист. Комай най-интересното там е съобщението: „В книжарница „Зора” пристигнаха нови нови книги за прочит.” „Литературно дело” просъществува само два месеца – на повечето сътрудници им липсва елементарна грамотност. Страниците на изданието са пълни повече с хрониката на местни културни прояви, отколкото с литературни творби. Някой си П. Бюлбюлев се опитва в статията „Светоглед” (4-7) надълго и нашироко да преразказва как се е променяла представата за света през различните епохи. Една също предълга неподписана статия „Апогеята на лудостта им” (2-6) роптае срещу „казармения ред в училищата”. „Младежта и живота” (3) от Хеда Габлер (вероятно псевд. на редактора Сл. П. Коемджиев), може да се събере в едно изречение: „Хората не умеят да уважават човека, а това е толкова жестоко, толкова обидно.” Малкото статии по обществене въпроси са написани на един добре познат от тогавашната периодика провинциален жаргон, но с претенциите, че държат „скиптъра на идеализма”. Тодор Недков от Стара Загора пише „Открито писмо до артиста Матей Икономов” (8) и го нарича „весел наивник” заради илюзията, че може да „пръсне култура в едно жабешко блато”. „Идете си, напуснете този лес на мещанските идилии” – патетично се провиква старозагорецът. Що-годе пълна представа, за онова което в „Литературно дело” се нарича поезия, дава „Видението пред поета” (1) от вездесъщия Сл. П. Коемджиев. Въпросното видение призовава набедения стихотворец, за да го благослови с елей. Отговорът е: „Не, не ща! Скверна е твойта ръка”. Достатъчно е да се прочете напр. неподписаното „Изгрев” (2), което с познатите клишета от ученическите албумни упражнения по словестност иска да мине за стихотворна реч. Чудно дивна е нощта – прохладен ветрец вей. сипе се кат искрици зората, в тъга душата ми леденей. „Два съвета” (4) от Йохана Нарцис откровено подражава на Славейковото „Докле е младост”. Друг кандидат-поет, скрит под демоничния псевдоним Жорж Сатанин, в „Съдба” и „Желание” (6),”Пролетна импресия” (7) се лута сред „вечерна тъма”, „самота и мрак” да намери „пътя на живота”. Иван Тутев в „Химн на волните” (8) самоуверено заявява: „Ний волно ще рушим и ще градиме”. Не става ясно какво иска да руши и да гради този поклонник на музите; най-вероятно всичко е заради лесното римуване на „зли” с „мъгли” по-нататък. Никак не е трудно днес да бъдем иронични към подобни писания; в своето време обаче те са функционирали едва ли не като пълноценна литература, която е задаволявала школските потреби от поетичност. Само в „Утро” (8) от Г. Петров има бледа следа от нещо, което напомня поезия. В рубр. „Бележки” (8) редакторът Сл. П. Коемджиев упреква едно ученическо представление на „Хъшове” от Ив. Вазов в декламация и монотонност. Само дето не е забелязал, че декламативно и монотонно е почти всичко в неговото „Литературно дело”. Изданието е пълно и с груби грешки, които едва ли са само печатарски. Прозата в това ученическо списание е представена от претенциозните поеми в проза „Утринни алби” (1-2) от Ив. Тутев. Из тях витаят „здрачни сънища”, „излъгани копнежи”, „меланхолни трепети”. Съмнително е дали легендата „Ал Исса” (1) е превод от руски, както е означил Г. Петров, или това е просто една несръчна мистификация. „Миряма” (8) от Marcheur nour е отегчително многословна „лирическа” проза. Разтеглена на доста страници, накрая тя се побира в две думи: „Човеци бъдете”. Единственият превод от Ал. Куприн „Лунна нощ” (4, 6; прев. Г. Петров) само подсилва впечатлението, че Сл. П. Коемджиев и неговите малобройни сътрудници едва успяват да намерят материал за осемте броя на „Литературно дело”. В необособения критически отдел само за изчерпателност ще спомена „Хляб или свинец (3) от Тодор Нейков. Тя е немощен опит да се види Ботевото дело през „необходимостите на времето и нуждите на човечеството”. На споменатия вече Ив. Тутев или на редактора Коемджиев вероятно принадлежи статията „Концепция и мироглед у Славейкова и Тодорова” (7). Със завидно самочувствие новозагорските гимназисти са тиражирали домашните си управжнения по литература, където витиевато разсъждават за „философското разбиране на битието”. „Литературно дело” има съдбата на множество провинциални ученически литературни издания от 20-те години. Повечето са свидетелство и за това, че провинциализмът съвсем не е само географско понятие и че у нас по силата на някакъв странен атавизъм „писателите” винаги са били повече от читателите. Вихрен Чернокожев (Институт за литература - БАН)