NALIS Repository

Старини : Органъ на пенсионерното дружество "Старини"

Старини : Органъ на пенсионерното дружество "Старини"

 

СТАРИНИ Oрган на пенсионерното дружество Старини, първоначално излиза в неопределено време. София, п-ца Добруджа. 4. Ц. 1 лв. 3000-3500 тир. 1 1-10 септ. 1922 – 28 дек. 1923 2 11-12 31 ян. – 22 март 1924 3 13-18 12 май – 1 дек. 1924 4 19-24 5 ян. – 12 дек. 1925 5 25-38 15 ян. – 3 дек. 1926 6 39-56 5 ян. – 10 дек. 1927 7 57-77 28 ян. 1928 - 2 апр. 1929 8 78-108 19 апр. 1929 - 30 дек. 1930 9 110-122 8 ян. – 10 дек. 1931 10 123-133 15 ян. – 30 дек. 1932 11 134-160 25 ян. 1933 – 30 ноем. 1935 12 161-169 24 ян. – 28 дек. 1936 13 170-177 20 ян. – 11 дек. 1937 14 178-186 20 ян. – 6 дек. 1938 15 187-194 6 ян. – 27 ноем. 1939 16 195-204 25 ян. – 30 дек. 1940 17 205-225 20 ян.1941 – 15 ян. 1942 18 226-242 28 ян. – 31 дек. 1942 19 243-225 27 ян. – 30 дек. 1943 20 256-258 6 март – 22 авг. 1944 За 109 сведения липсват. От 13 излиза месечно; от 89 – два пъти месечно. От 88 ред. Хр. Михайлов; от 123 ред. и Ненчо Михайлов; от 155 ред. : д-р П. Тончев и Хр. Михайлов; от 187 ред. Хр. Михайлов. Печата се и в п-ца Борис А. Кожухаров. 19 погр. означен 1924 вм. 1925; 77 погр. означ 76; 109-111 погрешно означени 110 и 111. Притурка от 1 апр. 1924 Първият брой на вестника излиза през септември 1922 г. Според уводната статия (1, 1) едни от основните проблеми след “общата европейска война” са тежката икономическа криза и превратът в културния живот. Хората са се променили: “Дойде едно помрачение и затъпяване. Престъпленията почнаха да се гледат като подвизи.” В най-тежко положение се оказват пенсионерите: “Ние сме гладни, голи и боси.” Държавата е глуха за проблемите на пенсионера, старите ветерани са оставени на произвола на съдбата. Налага им се да се организират и борят за правата си: “Мислят, че ние сме в тяжест на държавния бюджет. Това е голяма заблуда...” Така в уводната статия се очертават основните цели и задачи на дружеството “Старини” и неговия вестник: да се извоюва увеличение на пенсиите и да се поведе борба срещу чиновниците. “Трябва да признаем, че в една благоустроена, правова държава, подобни организации са една печална аномалия… Срамно е… да се излагат на всевъзможни унизителни хлопания и ходатайства пред вчерашни свои ученици и подчинени, за да просят… Зоват се всички пенсионери да се сплотят в дружеството.” Вестникът се ограничава в публикуването на Равносметки за бюджета, Отчети, Протоколи от събранията на дружеството, Законопроекти, Организационни проблеми, Из живота на дружеството, Из вестниците, Срещу разколниците от Пенсионерския съюз и в. “Пенсионер”, поместват се във всеки брой имена на починали членове на дружеството и т.н. Още с първите си броеве „Старини” стъпва на определена политическа позиция. В статията “По сливането” (1, 8) се поставя въпросът: Република или конституционна монархия. Според неизвестния автор: “Има дребнави, нечестни, егоистични партизани, които поставят своето лично благо над отечественото… Но те са една опасна гангрена в организма на нашия народ… те са истинските виновници за всички досегашни злини. Те ще и да погубят нашето отечество, ако своевременно не се ампутират.” Според анонимния автор на статията “Германските войски през България” (17, 209-210) не само сме намерили сила да бъдем зрители, но и да участваме в осъществяването на “нов Ред”. За очертаване на общата физиономия на вестника ще посочим и още една публикация – “Защо се увеличиха самоубийствата” (8, 98-99), от Ас. Тодоров, бивш прокурор от Върховния касационен съд – критически очерк в отговор на д-р Кирил Чолаков и статията му “Психофизиология на самоубийството” (сп. “Философски преглед”, 1930, кн. 2). Очеркът започва с тезата на д-р Чолаков, че самоубийството е болестна проява и че социалните условия го засягат косвено. Главната причина е в самоубийците, а не вън от тях. Ас. Тодоров не е напълно съгласен с това твърдение. Той отдава значение на социалната среда и обществените условия. Разделя самоубийците в три категории според причината: 1 – ревност, любов, страх, лудост; 2 – обществени или природни бедствия, глад, икономическа криза; 3 – самоубийства поради старост и икономическа криза, поради душевна или физическа недъгавост. Според автора съществува “триене, търкане”, равно на съпротивлението, което волята среща при своето движение – живота. Понякога волята изчезва, идва отчаянието, след това самоволното прекъсване на живота. Според Ас. Тодоров след войните “триенето” в живота вследствие душевната и финансова криза се увеличава особено при победените народи. Волята е съкрушена, отслабва инстинктът за самосъхранение. За да се засили волята – според автора – трябва се увеличи икономическото благосъстояние, просветата и възпитанието. Посочените текстове са показателни за проблемите, темите и настроенията, които интересуват списващите вестника. Това е рамката на “Старини”. Присъствието на художествената литература в изданието е незначително и е подчинено на целите на дружеството. По тематика творбите не излизат от кръга на социалните проблеми, бедността и окаяното положение на българския пенсионер. В отдела за поезия през 1922 г. се появява името на Иван Вазов – Из “Философията на съзвучията” (1, 3-4), чиито редове са буквално съзвучни с болките и апелите на вестника: …От глад по- страшна сила познавате ли вий? Той праща в небесата орела да се вий! Пълний джоб не вярва продраното сито, Всичките са сити за гърлото сито! Останалите публикации в този отдел са изключително немощни като художествени текстове и функцията им е преди всичко да продължат в друга форма политиката на изданието: Ив. Пчински – “Благодетел” (3, 15), посветено на някой си Н. Шишенджиев, завещал къщата си на дружество “Старини”; М. Калоянов – “Пенсионерски идеал” (14, 185), “Пенсионер от преди световната война” (3, 13) от К. (неразкр. иниц.). В отдела за художествена проза са представени повече имена, макар че не представянето на писатели е цел на изданието, а както вече бе казано, продължаването на политиката му в друга форма. Тук отново се търси темата за пенсионерския безрадостен живот и рядко се промъкват други текстове. От Федя Чорни (псевд. на Тодор Кожухаров) е отпечатан разказът “Пенсионер” (4, 24). Текстът разгръща една тягостна и отчайваща картина на пенсионерското съществуване. В началото се разказва за един старец, който отива да получи пенсията си, по пътя за дома му идва на ум да сложи край на живота си – толкова са малко парите. Но се сеща за внучето си. Спомня си последното писмо на своя син, загинал на фронта: “Възпитай го да бъде честен и скромен гражданин, научи го да обича България.” После старецът се прибира примирен у дома. Жена му е болна. А внучето му иска нова униформа. И като няма какво да му предложи, старецът му казва да сложи “белия кръст, купен с кръвта на твоя баща” и така да влезе в строя на другия ден. После старецът се отдава на тежките си мисли. “Госпожицата от горния етаж изсвири на пиано тъжното ноктюрно от Шопен - сякаш мъката на целия човешки род се изливаше от душата на великия композитор.” Старецът се връща към младостта си: “Един вечерен вестник безпомощно стърчеше в ръката му… Мисълта му хвърчеше далеч от тази малка стая, от този печален затвор на неговата нерадостна старост.” Часовникът унило тиктака. Старецът се връща в зората на надеждите за политическа независимост на България и идеалите на онова време. Часовникът продължава да тиктака и г-н Бързописов започва да сънува…. Втората част на текста е построена на основата на самият сън: Стои старецът на входа на Орландовските гробища, задава се шествие - немощни, безпомощни и дрипави старци с бастуни. На врата на един от тях виси табела с надпис: “Осъдени по пределна възраст”. После похотлива и напудрена дама се приближава до Бързописов и му казва, че го познава. Бил директор на гимназия, бил честен, но наивен и глупав…После тя го пита дали той познава тези хора - те са пенсионерите на България.. и започва да се смее подигравателно. Обяснява, че тези хора отиват да се погребат заедно: “Както знаете, едно погребение струва днес 15-20 хиляди лева. А те всички са бедни, честни старци и никой от тях не може да плати тази сума… веднъж в живота си са измислили нещо практично. Решили те да се погребат едновременно, с един масраф, за сметка на пенсионния фонд…” Тогава старецът ядно я попитал коя е, как се казва. Тя му отговаря: “Казвам се мадам Корупция, мой добрий, мой наивни старче, и претендирам да съм по-великодушна от вашия пенсионен фонд”.. После от шествието се отделя друга жена в черно и започва да утешава стареца: “Коя си ти?” – “Аз съм вашата нещастна и измъчена майка - аз съм България.” Тогава старецът излива нещастието и скръбта си върху нея, нарича я несправедлива и жестока, готов е да я удуши. От Витоша и Люлин се чува гръм от гласове: “Българийо за тебе те умряха една бе ти достойна зарад тях!” Старецът чува и гласа на сина си Крум, който пее най-силно, и иска прошка от майката засрамен… Следва бележка на редакцията (с автор д-р М. Панчов): “Благодарим от сърце на този благороден Федя Чорни… да забележим само, че неговия герой, сравнително е все пак между щастливците, защото получава поне 4175 лева за тримесечие и има само едно внуче… Дължим същевременно да разясним едно малко недоразумение. В картината, когато Бързописов скача разярен и се нахвърля върху майка България.… някои читатели са съзрели един вид готовност у пенсионера да удуши своето отечество заради своите материални интереси… Това, според нашето дълбоко вникване в картината е съвършено безосновно. Авторът много вярно е нарисувал умопомрачението и озлоблението… достатъчно вярно очертава душата и неизменното настроение на пенсионера - неговата трайна, беззаветна любов към Родината и готовността му да понесе всичко заради нея.“ Приведохме съдържанието на този разказ подробно, за да очертаем границите на внушенията и посланията на вестника към читателите и обществеността. От тях не излизат и другите разкази. В рубр. “Пенсионерско щастие” е поместен разказът “Хамалинът Али” (4, 23), из новоизлязлата сбирка на Петроне (неразкр. псевд.) “Между лудите”, препечатан от в. “Мир”. Той описва беден хамалин, който е млад и здрав и с труда си после забогатява. Навремето имал благодетел – един началник. Но началникът се пенсионирал и заживял в бедност и немотия. Накрая хамалинът тайно му изпраща пари по пощата, за да му върне старата услуга. След разказа е поместена редакционна бележка: “Изглежда, че хамалинът Али има по-съчувствено сърце от много наши държавници”. Подобна социална и политическа дидактика съпътства всъщност почти всяка публикация. Ето защо и уместно за регистъра на вестника звучи бележката “Малко предистория” (5, 32-33) – за излезлия нов закон за пенсиите, в която се казва: “Много ни допринесоха и трогателните до сълзи разкази от Петроне… и особено този на Федя Чорни… последва най- после наредбата да се приготви нов законопроект за пенсиите.” В началото на 40-те години, с разгара на Втората световна война, в “Старини” се появяват текстове и с патриотичен характер. От Георги Савчев са поместени: “Последните минути на Левски” (17, 205-206), по случай предстоящото честване на паметта му, откъс от исторически разказ; “Оборище” (17, 207), историческа скица; “Смъртта на Васил Петлешков” (17, 208); “Героят на Перущица” (17, 220); “Една безсмъртна песен на Вазов” (17, 223); “Хан Крум” (18, 235), исторически разказ; “Хан Омуртаг” (18, 237). Войната е отразена в прозата на Ст. Дандолов: “За теб Хитлер и хилядите вдовици и сирачета” (18, 226), разказ с прохитлеристки нотки; “Безкръстният гроб”, коледен разказ (19, 247). Хуморът се застъпва във вестника посредством публикации на Павел Анастасов: “Всеки със занаята си”, хумористичен разказ (17, 216); “Нова епоха - нови епитети”, малък фейлетон (17, 222); “Нашият фейлетон – съвременни теми” (18, 236). От чужди автори са поместени няколко текста: “Завещание” (19, 253), разказ от Андре Мороа в прев. на Ст. Дандолов; както и преводи от италиански на Божидар Хр. Михайлов: “Индийски села” от Арналдо Фракароли (19, 255), “Индия – Делхи, древните столици, Ганди” (20, 256) и “Индия - факирите” (20, 257-258). Литературната история и критика в “Старини” също е със случайно място тук. Изданието не проявява каквито и да е амбиции да следи културния и литературния живот, така че рубр. “Книжнина” е само витрина на инцидентно забелязани заглавия. Сред публикациите в този условен раздел на вестника интересни са спомените на Иван Грозев, поместени под заглавие “Преди и след Освобождението – из спомените на един свищовец” (16, 197-198). В тях авторът разказва за един южнославянски пансион в гр. Николаев – Русия, и за ръкописния вестник, който там издавал Алеко Константинов. В този вестник Алеко е описвал вътрешния живот в пансиона, публикувал е хумористични разкази и закачки. Още тогава е проявил творческите си качества: “Тогава той написа и една оперета. – пише Грозев. – Текстът и музиката на тази пиеса не беше нищо освен комбинация от разни руски опери и някои оперети, които се даваха в града. В Алековата оперета имаше и балет. Главен танцьор беше пансионерът Димитър Рашев…” За пълнота тук могат да се споменат и два очерка: “Паисий” (17, 218) от Хр. В. и “Народните будители” от Светозар Димитров (17, 220). В споменатата рубрика “Книжнина” са анотирани книги на изд. “Хемус” (5, 37-38), излезли по случай 50-годишнината от Априлското въстание: “Христо Ботев” от Михаил Теофилов и “Нашите опълченци” и “Народното въстание” от Никола Станев. Тук е представено сп. “Отец Паисий”- обществено-културно-политическо издание на всебългарския съюз “Отец Паисий” (7, 67-68), като е изложено съдържанието му за 1928 г. и са посочени статии на проф. Ив. Шишманов и др. В “Книжнина” се откриват и няколко кратки отзива, които са далеч от претенциите за литературна критика, но все пак акцентират повече върху автори и книги. През 1931 г. Сама Мак (псевд. на Сава Боновски, сътрудник на редица всекидневни и седмични вестници през 30-те години) публикува очерка “Антон Страшимиров” (9, 120) – по случай предстоящия юбилей на писателя. Авторът го определя като противоречива личност и предизвикателен творец, оприличава разнопосочното му дело като “огромна настръхнала планина, в която има страшни изненади” и изтъква динамичната сила на творчеството му. Под заглавие “Певецът на Добруджа” (17, 220) П. Господинов пише за Добруджа в творчеството на Йордан Йовков по повод 4 години от смъртта му. От други вестници са препечатани два отзива (11, 158) за историческия роман “Христо Ботев” от Георги Савчев: на Д. Коцев – из в. “Заря”, и на и П. Керемедчиев – из в. “Дъга”. По повод седмица на книгата през 1941 г. е отпечатана статията “Книгата и нейната сила” (17, 213). Неизвестният автор Ив. акцентира върху ролята на книгата за събуждане на българския дух в годините на робство. Споменават се животът и делото на братята Кирил и Методий, Климент Охридски, П. Р. Славейков, Ив. Вазов, сочат се и имена от световната литература и култура, пише се за Прогреса и неговите жертви – Джордано Бруно, Галилей, Коперник, Декарт, за универсалността на книгата и познанието, което тя носи. Няколко броя след това е поместена и статията на Г. А. Георгиев “Мисията на българската книга” (17, 217), според която книгата трябва да превъзпитава нацията, а трябва и да се осмисли нейната историческа мисия, тъй като тя поражда динамична сила, отстояваща срещу чужди влияния. С беглото си присъствие в “Старини”, публикуваните тук литературни произведения нямат отношение към текущия литературен живот. Не се открояват нито значими имена, нито текстове, които да определят на вестника стойностно място в историята на литературната периодика. Единствено спомените на Иван Грозев за Алеко Константинов съдържат любопитен щрих към биографията на големия писател. Надежда Господинова

Recent Submissions

Search DSpace



Advanced Search

Browse

My Account

Discover

RSS Feeds