NALIS Repository

Трудовак : Месечно литературно илюструвано списание

Трудовак : Месечно литературно илюструвано списание

 

ТРУДОВАК Месечно литературно илюстровано списание. Издание на Дирекцията на трудовата повинност. Ред. К. Чилингиров. София, п-ца Б. А. Кожухаров. 4°. 1 1–10 юли 1921 – ? 1922 2 1–8 юни 1922 – ян. 1923 1, 9–10 ненамерени. Печата се и в п-ца Съгласие. 2 излиза като приложение на „Трудови известия“. 2, 7–8 погрешно отбелязана 1922 вместо 1923. В 1, 1 на сп. “Трудовак” редакцията се спира обстойно на причините, породили появата му. “Законът за трудовата повинност, създаден от Българския народен земеделски съюз, привика не само в нас – България, но и в странство, особено в съседните нам страни, едно вълнение с нищо неоправдано. Не само това, но недобросъвестни политици се стремят да прозрат в задължителния труд нещо несъвместимо с качествата на българския народ. Доколкото са прави в своите съждения – бъдещето ще покаже. Но днес нека говорят фактите, които са вече налице. За да може да се даде пълно и ясно осветление на принципите, поставени в основата на закона, се създава сп. “Трудовак”. Чрез страниците му ще се даде приятно и увлекателно четиво и на младите трудоваци. В обществения труд е обновата на изстрадала България. В него е и спасението й. Чрез него българският народ ще надделее несгодите при които е поставен сега, и ще получи своето превъзпитание, диктувано от новите условия. Сп. “Трудовак” е далеч от всяка политическа тенденция. То ще служи само на народа и ще бъде назидател на младото поколение: младите трудоваци и трудовачки, като ги привиква към изпълнение на отечествен дълг в полето на труда и това на културата. Ц. Б. Ц.” Зад инициалите Ц. Б. Ц. стои Цанко Церковски. Списанието не прави изключение от многото издания, които декларират своята политическа необвързаност. На практика се оказва, че подобна аполитичност е невъзможна. Церковски е бил министър в Кабинета на Ал. Стамболийски и негов съветник, което означава – политическа фигура. Сп. “Трудовак” не е обвързано с определени литературни направления. То има по-скоро популяризаторски характер. Насочено е към широките народни маси и най-вече към проблемите на селото. Освен това е списание със смесено съдържание. Литературните страници в него попадат в контекста на задачите му, свързани с разясняването на същността на Закона за трудовата повинност. Мисълта на Ал. Стамболийски “В ралото и мотиката е спасението на народа” добре илюстрира ориентацията на изданието. Във всяка нова книжка е поместена реклама на автомобилни гуми “Континентал”– явно става въпрос за форма на финансова подкрепа на списанието. Сред публицистичните текстове в “Трудовак” откриваме дописка на К. Ернак (1, 4) за речта на м-р Омарчевски и награждаването на Ц. Церковски със златен медал за наука и изкуство, с царска грамота и национално дарение от 80 000 лв. по случай 30-годишната му творческа дейност. Той е наречен и “народен поет”. Списанието помества и други материали за юбилейните чествания на Ц. Церковски. Публикуван е и некрологът на Иван Вазов от Н. Атанасов под наслов “Едно велико българско сърце” (1, 3). В него се казва: “Българският народ днес оплаква смъртта на един от ония свои синове, който бе негова гордост пред света и неговата слава ще живее дотогава, докато на тая земя се говори българска реч и се чува българско име.” По същия повод са поместени и стихове от А. Неделев – “Пред ковчега на Вазов” (1, 4): Умре ти, но твоя нетленен дух славен Всегда ще витае над българский род! – Ще буди у брата, под иго безправен, Съзнание и жажда за волен живот. Явно в случая не е било от значение, че се публикува стихотворение без художествена стойност. По-важно е, че чрез него се разкриват чувствата, вълнуващи обикновените хора. От страниците на списанието, научаваме за редица постановки на “Народния театър”, както и за художествени изложби. Тези бележки изпълняват ролята на културна хроника на времето. Поезията, прозата (българска и преводна), както и критиката не се обособяват в отделни рубрики. Като цяло поезията в списанието не се отличава с особена художествена стойност. В голямата й част нейната главна тема е трудът на селяните, природата и красотата й, както и битът на българина, неговите чувства, надежди и мечти. Много от стиховете имат подражателски характер, като за основа почти винаги се използва фолклорът. В други се усеща наивитет, но и лиризъм, чрез който се търси път към сърцето на читателя. В почти всяка книжка на списанието Ц. Церковски публикува свои поетически творби. Сред тях са “Сазът ми” (1, 2), “Ей, додея гурбет неповолен” (1, 2), “Не се пробуждай” (2, 2), “Ден след ден” (2, 2). В доста книжки на списанието читателите се срещат с поетичните образи, сътворени от Ст. Чилингиров: “На Чала” (1, 3),”Нощ в село” (1, 3), “Хоро” (2, 4). В духа на възрожденската фолклорна поезия е “Дели Димо и Джан Еленка” на Г. Минев (1, 4). Общата тенденция, характерна за публикуваната поезия, се следва и в “Полски цветя” (2, 2) на П. К. Чинков, както и в творбите на един автор, чиято самоличност не може да се установи – подписан с псевд. Венгош – “Мойта младост” (2, 5–6), “Среща” (2, 5–6), “Жетва” (2, 7–8). Встрани от традицията на фолклора остават стиховете на Г. Радоев “Предчувствие” (2, 7–8) и на Ив. Ст. Андрейчин “Аз имам среща със смъртта” (2, 4). В тях се разработват философските теми за живота и смъртта, за краткостта на човешкото битие. Ето и няколко примера: Не се пробуждай, спи в гърди ми Починала любов! Дух морен иска да почине, – Почивай ти, любов! Какво че други там живели Погинала любов? – И те ще паднат отмалели Почивай ти, любов! И бляновете – забрави ги, Погинала любов! В сърце без злоба, без вериги, – Почивай ти, любов! (Ц. Церковски) Или: Звякат пулове, пендари, Хлопат чехли подковани, Гледат старите опряни По стобори и дувари. (Ст. Чилингиров) Или: Моме малка и напета, Вечер късно не седи, Че година е проклета – Чумата наред реди. (П. К. Чинков) В “Трудовак”, макар и по-рядко, се публикува и преводна поезия. Най-често тя е руска. За съжаление стихотворните преводи са много слаби. Пушкиновата “Деревня” звучи тромаво в превода на Д. Бабев. Променен е и смисълът – срв.: Превод: Аз царските дворци оставих. Днес поета Е твой, променям аз суетността в света Със твоите гори, със твоите полета С свещената свобода, сестра на мисълта. Оригинал: Я твой: я променял порочный двор цирцей, Раскошные пиры, забавы, заблужденья На мирный шум дубов, на тишину полей На праздность вольную, подругу размышленья. Политическият заряд в стиховете на А. С. Пушкин изчезва при несръчния превод, а той е съществен. Не бива да се забравя, че това стихотворение е част от цял цикъл, в който се включват още “Чаадаеву” и “Вольность”, и че точно в този период Александър I изпраща поета на заточение. По-добре се е справил преводачът К. Димитров със стихотворението “Дявол” от А. М. Феодоров: Светинята ми стъпче с крак И киска се тоз бес разглезен, Изплезил своя чер език, И кискам се и аз, любезен, Покорен негов ученик. Късите разкази в сп. “Трудовак” са издържани почти изцяло в стилистиката на “селската” проза. Не навсякъде е отбелязано, че става въпрос за жанра на късия разказ. Например “Недоучил” (1, 1) Ц. Церковски определя като дреболия. В него главният герой Цончо не става учител, а решава да се занимава със земеделие, превръщайки занемарения си имот в райско кътче. Разказът на Тих. Николов “Кака Сийка” (1, 6) е обозначен като етюд. В него писателят насочва вниманието си към преживяванията на бедна селска жена, останала вдовица – гъдулката на мъртвия й съпруг се превръща в спомен за щастливо преживените дни. Александър Кипров отпечатва разказа си “Рибари” (1, 1) като идилия. Той е построен като диалог между двама души – Селим ага и Ибрахим. Основното настроение е лирично. Привързаността към родината е показана чрез красотата на природата й: “А где можеш да чуеш там жетварски песни? Где другаде можеш да се насладиш от тия божествени звуци на кавали, свирки, звънци и птичи чуруликания?” Авторът вписва образа на чужденеца, на “другия” в обстановката на родното, на познатото. Един от най-вълнуващите разкази, поместени в списанието, е “Гърбушка” (1, 2) на Ц. Церковски. В него авторът разказва за зараждащите се чувства в сърцето на едно ощетено от природата момиче и за неспособността на хората да потърсят душевната красота. В друга своя творба – “Не отърва” (1, 1), писателят разработва темата за разрушаването на патриархалния бит и традиционния морал. Тя е една от водещите теми в творчеството му. Имотът, събиран с години от родителите, се разпродава от децата – “неспогодна челяд”. Много от писателите, публикували на страниците на сп. “Трудовак”, обръщат вниманието си към душевността на бедния, незлобив човек. Такъв е “Стамен Мечкаря” (1, 6) на Тих. Николов. Подобна тема откриваме в “Писмо до моя син” (2, 5–6) – без отбелязан автор. В него се казва: “Слушай славеевата песен. Певецът е щастлив, а човекът е нещастен.” Несретата в живота е голяма, но знанията и “похватността” винаги са нужни – казва писателят на своите читатели. Прозата на страниците на списанието се допълва и от творби като “Как село Дивотино станало село Умново” (трудова приказка) (2, 6) със силно изразена фолклорност. “Той остана” (2, 3) на Т. Николов – спомен за приятеля, оставил костите си в Македония: “Остана! Едва пришушнах аз и очите ми се побиха насълзени в земята, без да зная повече как да успокоя бедната вчерашна орачка, която исках да избегна.” “По стъпките на смъртта” (2, 1 и 2) от Т. Николов носи подзаглавие “Из дневника на един изгубен”. В него се казва: “Политиката около участта на Македония е участ на личности, живели далече от нещастна Македония”; “…Скъпи жертви – заради суетна и глупава царска политика!”; и по-нататък: “Войната нищо друго не може да ни даде. Тя убива позорно и жестоко.” Този тип спомени много напомня за “Хайдушки копнения” на Яворов. Датирането на събитията се прави по същия начин и доближава творбата до жанра на мемоарната литература. “У адвоката” (2, 4) е разказ с тема от семейния живот на дребен чиновник. Използва се “аз”-формата. В него се добавят елементи на подражание – наподобява се Чеховият повествователен маниер. Творбата е с автор Ерик Светлооки – псевдоним на Ив. Ст. Андрейчин. В списанието са поместени и няколко пътеписа. За пример ще посочим “Мусала” (2, 4) от В. И. Лебедев – част от книгата му “Из нов път”. Някак встрани от общата насоченост на списанието е литературната критика на неговите страници. Тя е встрани и с по-елитарния си характер. Публикувани са статиите: “Смехът на Щастливеца” (1, 3) от Н. Атанасов, цикълът “Български литературни портрети” (2, 1-3) на Гео Милев, както и “Преценка на ценностите” (2, 4) също от Гео Милев. Подзаглавието, което Н. Атанасов поставя на статията си, е “Уводни бележки”, което сочи, че тя е част от по-обемно изследване. Авторът се спира на популярността на Алековата книга и на нейния герой, превърнал се в нарицателен. Акцентът в статията пада върху гледната точка на Щастливеца: “Мярката, която си е избрал Алеко, не е мярка за национална почва, нито на съсловна, а на чисто културно-човешка.” Критикът привежда мнението на Ст. Михайловски за “Бай Ганьо” като “фалшификация на българския характер”. Прави се и съпоставка с “Българи от старо време” на Каравелов и “Чичовци” на Вазов, като се извежда идеята за миналото, което не се приспособява “към изискванията на модерния живот”. В заключение критикът обобщава: “Той осъди Бай Ганьо в името на европейската цивилизация, в името на модерната европейска култура! Не бе ли наистина краен…” Ето това е една теза, с която може да се полемизира, от една страна, а, от друга, да се превърне в отправна точка на нови съвременни изследвания. Може би най-важни за литературната история са “Български литературни портрети” на Гео Милев. “Късият портрет” е типичен за писателя жанр и е много използван от него. Прави впечатление лаконичността и категоричността на неговите оценки. Гео Милев “открива” своите литературни обзори с “Няколко предварителни думи”. В тях той излага тезата, че историите на българската литература започват с Кирил и Методий, но цялата стара българска литература е само упражнение в писменост, в най-добрия случай – книжнина, не обаче и литература. Изключение от това правило се допуска единствено за богомилските сказания. Гео Милев подчертава: “Литературата е творчество и предполага преди всичко присъствието на индивидуалност и индивидуален импулс.” Според него за българска литература може да се говори едва от епохата на Възраждането – средата на ХIХ в., като тя възниква с огромно закъснение и без да има традиция. Кратките портрети имат номерация, без да се спазва някаква хронология. Пръв е П. Р. Славейков – “дядо Славейков”. Гео Милев изтъква, че “поетът поема в ръцете си възраждането на народното съзнание, борбата за училище и църква”. Той определя неговите песни като несъвършени, плод на “самоука култура”, но в тях пък според него се долавят белезите на “непосредствен поетически талант”. И авторът анализира стиха на П. Р. Славейков с оглед на поетиката му. Спира се на алитерацията, кадансираната съзвучност, музикалността, непълните рими и прави извод, че “първият по време поет изпреварва с цели 50 години развитието на българския стих”. Вторият портрет е на Г. С. Раковски. В него Гео Милев е още по-категоричен: той няма поетичен дар, но трагичното е, че е забравен като личност – “един гений, твърде голям може би, за да бъде запомнен”. Литературните портрети продължават в следващите книжки на списанието. Оценката на Гео Милев за Любен Каравелов и творчеството му, по-точно за поезията му, е, че няма художествена стойност. Според него Каравелов не умее “да намери подходящата дума”; стихотворенията са с “куца стъпка”, с “безуспешно търсени рими”. Що се отнася до прозата, то в нея могат да се открият “добри битови наблюдения и описания”. Определяйки най-характерното за Каравеловото творчество, Гео Милев използва думата “журналистика”. В 2, 2 са поместени и “Три малки портрета” (К. Миладинов, Н. Козлев и Д. Чинтулов). Откроявайки тези имена в панорамата на възрожденската литература, Гео Милев категорично отбелязва, че с малки изключения всички “даскали-поети” се помнят като куриози. В тези портрети той се спира на художественото майсторство на творците, подчертавайки “живия поетически темперамент” и “музикалността” на Миладиновия стих; “образния език”, “силата на въображението” на Н. Козлев, когото нарича “истински поет!” За Д. Чинтулов отбелязва, че е “единственият поет отпреди Освобождението, който носи у себе си интуитивния стремеж да превърне чувството, мисълта и идеята във форма”. В 2, 3 е отпечатан петият портрет – на Христо Ботев. Оценката на Гео Милев е лаконична и категорична: “Неговата поезия – това бе един стихиен трус, който разтърси българската литература и българската душа в нейния последен и тежък сън: това бе първата внезапна и могъща манифестация на българския гений. До тогава – нека го кажем открито и откровено – нямаше поети и поезия в България.” По-нататък се спира на основните моменти в поезията и светогледа на Ботев – “върховен човешки мироглед за вечния бунт”; отбелязва и недостатъците, които открива в поезията му – люшкане между примитивния стих и изработването на собствен стил; между тоническия стих и силаботоничния – на народната песен. Критикът подчертава, че Ботев е надскочил своето време в устрема си към идеала за едно мечтано бъдеще. В статията си “Преценка на ценностите” Гео Милев поставя въпроса за подбора на поезията в антологиите. Името на съставителя не е без значение. Той трябва да бъде “и съдия”. Като пример за снизходителност към подбора на материала сочи “Българска антология” на Д. Подвързачов и Д. Дебелянов (1910). Следващите антологии са “Млада България” (1922) на Ив. Радославов и сборника със стихове “Четец декламатор” (1922) с неизвестен съставител (иниц. М. С.), издание на Ст. Атанасов. Гео Милев остро възразява срещу подбора на стиховете в антологията на Радославов – срещу доминирането на “съзвездието Теодор Траянов”, от когото се включват “незначителни” творби, а в същото време липсва Яворов. Той нарича антологията “комшийска книга” и “литературна камарила”, “съкрушителен удар на младата ни поезия”. “Четец Декламатор” той намира за по-сполучлива, макар че според него отразява обикновения, широк вкус. В “Трудовак” са поместени и няколко критически рецензии. Две от тях са посветени на новия роман на Ст. Чилингиров “Владо Булатов”, автори са П. К. Чинков (1, 6) и П. Керемидчиев – “Селото в романа “Владо Булатов” от Ст. Чилингиров” (1, 7–8). Романът предизвиква интереса на критиката през 20-те години със своята злободневност и изведената в него идея за “безплодността на честния труд на нашата интелигенция”. Впечатляващ е фактът, че Ст. Чилингиров е използвал формата на сонета (творбата се състои от 600 сонета). В друг отзив – “Песни за труда” (1, 2) – без посочен автор, се “анализира“ поезията на Ц. Церковски, събрана в книгата “Полски песни” (Варна, 1905), посветена на селския труд. Всъщност в него преобладават цитатите и пресилените сравнения с поезията на Ботев. Литературноисторическата стойност на сп. “Трудовак” се определя от присъствието на поне две имена в него – Цанко Церковски и Гео Милев. Публикуваните техни творби имат място в личните им творчески биографии. Поради това, макар и нелитературно като цяло, изданието не е без следа в пъстрата картина на българската литературна периодика, задоволявайки интереса и на по-непретенциозния читател, и на литературния познавач. Емилия Алексиева

Recent Submissions

Search DSpace



Advanced Search

Browse

My Account

Discover

RSS Feeds