NALIS Repository

Севлиевски сговор : Тримесечно илюстровано списание

Севлиевски сговор : Тримесечно илюстровано списание

 

СЕВЛИЕВСКИ СГОВОР Тримесечно илюстровано списание. Урежда ред. к-т. София, п-ца П. Глушков. 40. Год аб. 60 лв. 1 1 юли 1922 Първата и единствена (юбилейна) книжка на сп. „Севлиевски сговор” излиза на 8 юли 1922 г., за да отбележи 45-годишнината от посрещането на руските войски в Севлиево. Уводната статия „8.VII. 1877 – 8. VII. 1922”, подписана „От редакцията”, припомня накратко „тези бележити дни на общ подем, върховна радост и дивна дружба”, в които „цялото севлиевско население е допринесло за освобождението”. Не са забравени имената на първите руски конници, влезли в града: есаул Антонов, поручик Верешчагин, есаул Афанасиев, полковник Жребков. По-нататък се отбелязва: „Добре е този голям празник да се празнува всяка година и от всички севлиевци, където и да бъдат те, защото в сговора е силата и бъдещето на севлиевците. Като издаваме тази малка юбилейна книжка, ние не се ласкаем, че сме направили нещо значително. Нашата цел ще бъде постигната, ако следствие на труда ни... се даде подтик към по-интензивна работа за преуспяването на родното и скъпо на душите ни Севлиево.” Замислено като тримесечно, списанието спира след първия си брой може би защото е замислено преди всичко като юбилеен сборник и това изчерпва задачата му. Всички текстове са написани от хора, родени или живели в Севлиево, които имат значителен принос в културното развитие на града и в изграждането на потомствена интелигенция. Липсват ясно обособени рубрики с изключение на “Разни” в края на книжката, където е поместен “Устав на Севлиевския сговор в София”, съобщение за построяване на нов мост на река Росица, както и любопитни данни около предисторията и построяването на Севлиевския паметник на Свободата. Започнат на 1 януари 1882, той е тържествено открит на 8 септември 1894 г. Бронзовата статуя на Свободата, издигната на мястото където през 1876 г. са обесени севлиевци, участници в Априлското въстание, е изработена във Виена. Средствата са събирани изцяло от волни пожертвувания, отчетени до стотинка. Художествената литература присъства инцидентно с творби от Мара Белчева, Екатерина Ненчева, Чавдар Мутафов, Никола Никитов - родени или живели в Севлиево. Списанието липсва в софийските книгохранилища; статията е писана по екземпляр подарен през 1941 г. на Севлиевското читалище „Развитие” от редактора Стефан Ив. Братованов. Негово е разкриването на някои псевдоними в изданието. Списанието е илюстрирано с панорамни снимки на град Севлиево от 20-те години на ХХ век, паметника на Свободата, портрети на Стефан Ив. Пешев и Иванчо М. Преснаков, както и една историческа снимка от гостуването на поручик Верешчагин в Севлиево през 1904 г. Преобладават извороведските статии из историческото, стопанското и културно-просветното минало на града. Познавателен характер има статията „Принос към историята на град Севлиево” от началния учител Васил Беязов. Тя е ценна с малко известните данни от приписки в стари църковни книги за историческите забележителности в града – църквата „Свети Илия”, първото училище, градския часовник. „Физико-географски очерк на Севлиево” от Сава Попов и „Бъдещето на Севлиево” от д-р Хр. Мутафов допълват извороведския дял на списанието. Дори привидно техническата статия „Електрифкикацията на Севлиево и околните заселища” от инж. Петър Ц. Абаджиев (придружена с подробна скица) начева приповдигнато родолюбиво: „Росица е хубавото име на реката, която протича през Севлиевската котловина.” Петър Абаджиев е автор на три книги за водните богатства и електификацията на България. Внимание заслужават „Драски” от д-р В. Ив. Ненов (Васил Иванов Ненов). Авторът има значителен принос в пропагандирането на здравната просвета у нас. Редактор и уредник е на в. „Здравна просвета” (1922-1935), редактира сп. „Здраве (1902-1904). Главен редактор (от г. II, 1930-1935) на в. „Фар” – орган на Българската въздържателна федерация. Автор на 13 книги със здравна тематика. В трите дяла на цитираната статия - съответно „Здравето”, „Крушевския баир”, „Да посрещнем слънцето”, д-р В. Ненов се спира на здравето като „висше благо”, изтъква предимствата на рационалното хранене, здравната хигиена. В статията „За севлиевския сговор” един от най-дейните „сговористи” Стефан Ив. Братованов, по професия банков чиновник, описва историята на културно-просветната и благотворителна организация „Севлиевска дружба”, създадена на 19 февруари 1906 г. Изрично е посочено, че „организацията не може в никой случай да се идентифицира с партийните”. Председател на настоятелството е Петър Пешев – един от известните дейци на освободителното движение, брат на Стефан Ив. Пешев – обесен в Севлиево по време на Априлското въстание. Статията завършва с апел към всички севлиевци в страната да организират клонове на софийската организация „Севлиевска дружба”: „Севлиевци, гдето и да сте, дайте си ръцете, елате да сдружим наште мишци и мисли и всички, всеки с каквото може, да заработим за нашето дивно Севлиево, което може да има светло бъдеще, стига ние заедно да кажем: „Искаме го!” В статията си „Из миналото на гр. Севлиево” Петър Пешев разказва спомените си за Априлското въстание 1876 г. Петър Иванов Пешев (1858–1931) е най-малкият брат на обесения през 1876 г. от турците председател на Севлиевския революционен комитет Стефан Иванов Пешев. Учи в богословското училище при Петропавловския манастир – Лясковец, по-късно получава юридическо образование в Москва. Бил е учител, адвокат, служител в Министерството на правосъдието и министър на правосъдието в правителството на Константин Стоилов (1894). Министър на правосъдието в правителството на Димитър Греков и на Тодор Иванчев (1899–1900). В правителството на д-р Васил Радославов Петър Пешев е вторият по значимост човек и министър на народното просвещение (1913–1918). Изтъкнат русофил, приятел на Радославав, той е и член на Общото събрание на БАН. След Първата световна война лежи в затвора, набеден като един от виновниците за националната катастрофа. Принципен противник на болшевишкия тоталитаризъм. Автор е на особено ценната мемоарна книга „Историческите събития и деятели от навечерието на Освобождението ни до днес. С бележки за живота ми: чуто, видяно, преживяно”. След първото издание в 1925 г. книгата има още три издания през 1929, 1933 и 1993 г. В пространната си мемоарна статия „Из миналото на гр. Севлиево” Петър Пешев описва детайлно подготовката на въстанието в Севлиевския край, създаването на революционен комитет под ръководството на най-възрастния му брат Стефан Ив. Пешев (който тогава е едва 22-годишен), но популярен и обичан. Петър Пешев разказва за една неочаквана среща със Стефан Стамболов, спомня си как през 1876 г. са декламирали полулярните тогова стихотворения на Хр. Ботев и Ст. Стамболов от общата им сбирка „Песни и стихотворения”, както и Чинтуловите песни. Ценно е поименното изреждане на богати по онова време севлиевци, които дават материалната си подкрепа за въстанието. Безспорна е дарбата на Петър Пешев при възпроизвеждането и интерпретирането на събитията. Той надмогва личната си драма и намира сили отново да пресъздаде и преживее залавянето и обесването на брат му Стефан и Йонко Карагьозов на 25 юни (пазарен ден) в центъра на Севлиево, където сега е паметникът на Свободата. Дълги години площадът пред паметника носи неговото име. За близкия другар и съученик на Стефан Пешев – Иванчо Михалев Преснаков кратка биографична статия помества И. Г. Бакалов. Преснаков бил предеден от съседа си, заловен от башибозуци и изпратен в Търново на съд. Там бил оправдан, но когато се върнал в Севлиево, местните турски власти „от злоба или по погрешка” го обесили. Във втората част от статията „Освобождението на Севлиево” покрай описанието на народното въодушевление и неописуема радост има пасажи, които доказват белетристичната дарба на Петър Пешев, умението му като мемоарист да изтъкне характерния детайл в случките и събитията. Тук има един любопитен епизод, който заслужава внимание. На 26 юни, неделя, най-нетърпеливите севлиевци, начело със свещениците, кръста и евангелието, са излезли покрай търновското шосе в най-хубавата си премяна да посрещнат русите, а те не пристигат: „Надвечер конниците-пносрещачи, заминали напред, почнаха да се завръщат – пише Петър Пешев – тъжни и с известия, че не могли да намерят русите, и че те едва ли ще дойдат днес. Тая мълва, шепната предпазливо, не можа да се скрие. Тя бързо се разпространи между множеството. Настъпи униние, разочаравание, тъга и дори уплаха. Незабелязано, полека, множеството започна да се разотива и прибира в града. Мнозина се завърнаха по домовете си по околни пътища, газейки реката, посърнали, посрамени, стреснати от възможни изненади от страна на съгражданите турци. За посрещането мнозина бяха обвили фесовете си с кърпи или бяха ги заменили с калпаци, знак на снето турско робство. По-страхливите граждани, като се връщаха в града без русите, едни скриваха калпаците, а други махваха кърпите, за да турят отново фесовете. И най-куражлиите бяха омърлушени от неидването на русите.” Друг характер има статията „Освобождението на Севлиево” от д-р Димитър Гаврийски. Определена от автора като скица, тя е написана по спомените на Д. Караиванов и братя Никола и Стефан Хр. Геневи – видни севлиевски граждани, взели активно участие в политическия и културен живот на града. Те разказват как севлиевци помагат на руснаците да отблъснат настъплението на башибозука: „Мъжете, които намериха оръжие, хвърлиха фесовете си, забрадиха главите си с бели кърпи и се втурнаха към веригите. ...Една предвидлива жена, като видя забрадените с бели кърпи мъже, обясни, че турците ще ги помислят за руси с бели фуражки, затова изказа мнение всички мъже и жени да турят бели кърпи на главите си. На Верешчагина донесоха за това и той одобри идеята, като добави сопите и другите лъжливи оръжия да се махат из въздуха, за да се видят отдалеч като пушки с турени ножове. По тоя начин всички севлиевци се превърнаха в руси.” Тези живи картини от Освободителната война няма къде да се видят освен в „скицата” на Димитър Гаврийски. Те са много по-истински и въздействащи от учебникарската литература. Авторът д-р Димитър Василев Гаврийски получава солидно образование в странство, автор е на няколко учебника по немски и английски език, издадени в Хайделберг, както и на книгите: „Изпринуждение. Сцена из живота на народните учители” (1905) и „Образователни ценности в поезията на Иван Вазов” (1912). С особено и обяснимо пристрастие четох статията на Кина Конова „Севлиевката – културтрегерка за гр.Севлиево”. Тя е била председател на женското дружество в града със секретар Мария Лесева – Войникова. Основаването и дейността на женското културно дружество през 1890 г. според авторката има не само чисто просветителски цели, поставяйки наново основите на Севлиевската Градска библиотека, изнасянето на сказки, беседи, реферати, благотворителни дейности, подпомагането на местния театър. Севлиевското културно дружество „Женски клон от Приятелската дружина”, което упорито работи за „повдигане жената в умствено отношение”, играе важна роля в основаването на Българския женски съюз. Дружеството активно се включва във феминисткото движение чрез преводи на руска и френска феминистка литература. Севлиевката има основание да се гордее, че е една от първите, включили се в борбата за правата и придобивките на българските жени: допускането й в университета, избирането в училищни настоятелства, изравняването на заплатите с тези на мъжете. Първата жена – председател на училищно настоятелство, и първата жена – училищна настоятелка, са севлиевки. Литературният отдел на „Севлиевски сговор” е сравнително ограничен. „Старият град” на Мара Белчева е цикъл от 7 стихотворения: “Под стряха”, “Колибата”, “В гостната”, “На улицата”, “За къщицата тамо”, “Ония вечери”, “Сипе се полека мекий сняг”. В тях са детските блянове и спомени от „огнището и къщицата стара”, вечерите, когато „съседките беседваха покрай / обрасналите с мъх дувари”, колибата на стария пъдар в лозята. Тези стихотворения са всъщност седем пастелни рисунки, мигове от очарованието на стария град край реката: Коларя край Росица кривули... Бухалка над бухалка се премята – жени под моста с шарени поли платна простират. Глъчка, смях и песни... (“Колибата”) Само трите последни стихотворения са публикувани в стихосб. „На прага стъпки”, която Мара Белчева издава през 1918 г. Както много творци от Севлиево, и поетесата пази до преклонна възраст духа на родния си град. Поемата „Севлиевка” от В. Странски (псевд. на д-р Димитър Гаврийски – неразкрит в „Речник на българските псевдоними” от Ив. Богданов) е с мото от „На Острова на блажените” на Пенчо Славейков: „Овеилвес на Росита, (гдето често се раждат хубавици...” Поемата разказва легендата за Рада, „първа хубавица”, отнесена от Филип Маджарин, възхвалява силата на женската хубост, дълбока и страховита като буйната река Росица. Цикълът „Снежинки”, включващ четири стихотворения на Екатерина Ненчева от едноименната й книга (1909), е помен за рано починалата поетеса, живяла в Севлиево, където баща й бил медицински фелдшер Белетристичната творба „Гротески от цикъла „Малкото котенце” на Чавдар Мутафов с нетрадиционните си модернистични образи и ситуации напомня стилистиката на първата му книга с импресии „Марионетки” (1920), но е доста по-слаба. Литературният отдел на списанието се изчерпва с разказа „Чудната звезда” на Никола Никитов. Това е всъщност изпълнена със смирение и благост притча за раждането на Спасителя. Обликът на „Севлиевски сговор” е предопределен от юбилейния характер на изданието. Но то надхвърля регионалната затвореност, има свой, макар и скромен, принос в пъстрата палитра на литературния периодичен печат през 20-те години на ХХ век. Росица Чернокожева

Recent Submissions

Search DSpace



Advanced Search

Browse

My Account

Discover

RSS Feeds