NALIS Repository

Наши дни : Мѣсеченъ културенъ прѣгледъ

Наши дни : Мѣсеченъ културенъ прѣгледъ

 

НАШИ ДНИ Месечен културен преглед. Ред. Антон Страшимиров. Печ. Меркур. 8о. Ц. 5 лв., полугод. аб. 35 лв. 1 1–10 ян. – дек. 1921 Месечният културен преглед “Наши дни” е едно от изданията, които започват да излизат в периода непосредствено след Първата световна война и за съвсем кратко време значително увеличават своя брой. Като изключим вестниците и списанията, които са повече или по-малко ангажирани с определени политически партии или литературни групи и чийто авторитет в повечето случаи се създава от известни личности в тогавашния политически, обществен и културен живот, останалите издания в преобладаващата си част са безлични, списвани и издавани на ниско равнище и с кратковременно съществуване. Явлението, макар и странно на пръв поглед, е закономерно – от една страна, защото издателската практика през този период е такава: свое издание може да има всеки, който е в състояние да го финансира поне в началото и има достатъчно силно желание да вземе по-дейно участие в обществено-политическия и културния живот. От друга страна, нека не забравяме, че времето и събитията до голяма степен изискват и налагат именно такава редакторско-издателска дейност: “В тия тежки месеци, когато купоните за хляб, за захар, за обуща и за шаячен плат бяха най-важният елемент от бита, когато в страната върлуваха епидемии, когато крайните квартали на София нямаха никакво осветление, съществованието на тия периодични издания, макар и ефемерно, свидетелствуваше очевидно, че някаква остра потребност за изказване, за приобщаване с другите търсеше да се осъществи чрез печатното слово. Всеки бързаше да даде съвет или мнение, да внуши някоя идея или да посочи някакъв нов път.” Като се има предвид тази обстановка, прави впечатление по-особеното положение на “Наши дни”. Изданието не може да се причисли към групата на “безименните”, макар че спира след десетата си книжка: негов редактор е Антон Страшимиров. Антон Страшимиров не е автор, който да е в състояние да привлича и задържа задълго вниманието на читателската публика. Но той е виден общественик и вече натрупал опит като редактор и издател. Без да разполага с достатъчно средства, за да поддържа излизането на културния преглед, той би трябвало да разчита предимно на читателския интерес – но “Наши дни” спира след една година, като почти всички материали за последните книжки са написани от неговия редактор. С други думи, изданието е имало най-малко шансовете да просъществува по-дълго, ала те не са били реализирани. От кого – и защо? Още при прегледа на десетте излезли книжки от “Наши дни” прави впечатление малкият брой на неговите сътрудници; веднага след това – ниското равнище на текстовете. Имената на почти всички автори са неизвестни, но бедата не е в това – Страшимиров вече е показал, че може да привлича сътрудници с опит и популярност и да открива таланти. Просто чрез “Наши дни” той не успява да потвърди тези свои възможности, а както ще видим, по всяка вероятност изобщо не се е стремял към това. От поезията, която се печата в месечния културен преглед и която е твърде малко (в сравнение с прозата – почти изцяло от А. Страшимиров), художествена стойност имат само стиховете на литературния кръщелник на редактора – Христо Ясенов, който е вече поет с утвърдено име. В “Наши дни” се печатат стихове от книгата му “Рицарски замък” (4-5), която е под печат и излиза същата година. Странно защо, но много повече място е отделено на неизвестния поет Иван Бонев – в културния преглед се печатат три обширни цикъла от него: “Нови мотиви” (7), “Песни” (8-9) и “Есенни песни” (10). Те представляват уморително монотонни версификаторски импровизации изцяло в духа на символистичната образност и в съответната тоналност, без каквато и да било художествена стойност. Ето характерни строфи: Аз люлея сетната надежда. – Бледа, бледа, – кротко я люлея. Моят Бог е мрачно сключил вежди, тъмен поглед приковал у нея. Тъмен поглед – тайнственна прокоба. Бледен, бледен гасне сетен пламък. Гледам го без укор и без злоба: – – Аз съм сфинкс, сърцето ми е камък. Отделът за поезия в “Наши дни” представя още две имена: Трайко Симеонов със стихотв. “След погребение” (7) и Иван Мировски, който печата цикъла “Стихотворения” (8-9). И отново същото безсмислено и самоцелно стихоплетство, с тази разлика, че вероятно в стремежа си да го разнообрази и освежи, или за да внесе все пак нещо свое, Ив. Мировски демонстрира “словотворчество” и използва доста странни метафори: От града звъни тъжен камбанар; капят светлини, – аз съм блед и стар. Прозата в “Наши дни” почти изцяло е представена от редактора Антон Страшимиров, който печата с продължения повестта си “Под облак” (1-4) и “Водители” (8-10) – без авторово определение на жанра. Двете произведения представят своеобразен синтез от всички слабости и недостатъци на предишни белетристични творби на Страшимиров, за които авторът е бил упрекван, по-сдържано или по-остро критикуван, или направо хулен. Само някои от тях тук са ненужното разтегляне на повествованието, тромавият диалог, много добре прикритият от несекваща велеречивост авторов замисъл, неспазването на елементарни изисквания на композицията, неумелите характеристики на героите, несръчните опити за тяхното индивидуализиране. И всичко това – поднесено с общоизвестните, станали нарицателни крайности на автора в областта на езика, стила, образността, словореда. В “Наши дни” са отпечатани разказите на Д. Т. Калфов “Посещение” (2) и “Гласоподавател” (4) – критично-хумористични, свидетелстващи за вярно доловени социални аспекти на тогавашния обществен живот, но без особена художествена стойност. Съвсем малко от белетристичните творби в месечния културен преглед са жанрово определени – и това не е случайно. Защото с изключение на горепосочените два разказа би било много трудно да се даде такова определение за произведенията, които печатат в “Наши дни” Д. Чапкънов (1), Д. Марчовски (3, 8-10) и бъдещият известен педагог и публицист Цв. Петков (6-9). Те са нещо средно между притча, есе и приказка, изпълнени изцяло със средствата на символичната сантиментална проза, без определен замисъл, както и без открояващи се художествени качества. Изобщо, като изключим откъса от книгата на Константин Константинов “Към ближния” (тогава под печат) – “Писмо към провинциалиста” (3), прозата, която се печата в изданието, е много под средното равнище. Преводната художествена литература е застъпена съвсем слабо – само с краткото стихотворение на Сергей Маковски “Акорд – миньор” (5), от руски – Ив. Бонев, и с малък откъс от Пушкиновата сатирична поема “На Лициния” (3), в превод на Рафаил Делов. И двата превода са много слаби. В “Наши дни” са обособени две рубрики – “Критика” и “Рецензии”, предназначени за представянето на критическите публикации. Но това разделение е само формално – може би с цел да се разнообрази архитектурата на списанието. Всъщност те се сливат – много често “Критика” представя една или две рецензии, при това със съответното оформление. Почти без изключение автори на критическите материали са Антон Страшимиров и Йордан Бадев. С подписи А. С., три звездички или С-кий – и трите използвани от редактора на “Наши дни” – излизат няколко кратки рецензии и критични бележки, които са по-скоро преразказ и цитиране на съответните произведения, отколкото определено отношение, основано на някакъв критически анализ. Всъщност критическия облик на списанието определят текстовете на Йордан Бадев. Неговите рецензии и критически статии дават безпристрастни и верни оценки; те са стегнато написани и убедителни. Без да блести, в крайна сметка Бадев е най-ценният сътрудник на изданието и до голяма степен благодарение именно на неговото участие – до кн. 6 – изданието все пак е в състояние да предизвика някакъв интерес. През този период той още е гимназиален учител в София и е в началото на своя път. По-късно се превръща в критик-консерватор и публицист във всекидневника “Зора”. В статията си “Поети и критици” (1) – може би най-доброто, което отпечатва в “Наши дни”, Й. Бадев дава преценка на състоянието на съвременната критическа мисъл и посочва към какво трябва да се стреми както нашата литературна критика, така и критиката въобще. В статията е проявен усет за литературноисторическия процес, актуални са изводите на автора за съотношението между рационалното, емоционалното и интуитивното в областта на критиката. Прави впечатление, че в своите критически текстове авторът последователно се ръководи от посочените в тази статия принципи и основни положения. Израз на стремежа на изданието да дава всестранна информация за културния живот в столицата и в страната са рубр. “Театър” и “Музика”. Но те са нередовни, не особено интересни и некомпетентно списвани – почти всичко в тях се свежда до това кои артисти не са подходящи или биха били подходящи за дадена роля. Изключение отново прави Йордан Бадев – неговият “Театрален преглед” (4) превъзхожда останалите рецензии и отзиви. Авторът пише остро критично за състоянието на съвременния театър и на културните изисквания на обществото, но аргументирано, с усет за ситуацията, умно и оригинално. В цялото издание има само още един добър материал, посветен на изкуствата, по-точно на театъра, който не влиза в двете посочени рубрики: “По повод МХТ” (3) от Любомир Владикин, който след време става професор в Юридическия факултет на Университета. Това е подчертано положителен отзив за гостуването на Московския художествен театър в София – едно от значителните културни събития у нас в тези години. Авторът пише с признание и уважение за естествеността и простотата в актьорската игра на гостите, като я противопоставя на “абстракцията, шаржирането – това злоупотребление с мимика, жестове, драматични ефекти”, което според него в нашия театър “бе взело такива размери, че идването на МХ Театър се явява благодатен и навременен френ”, а “неговите артисти ни показаха колко красота има в простотата и колко силно действува естествената игра”. С критически и критико-публицистични статии и бележки, насочени преди всичко към обстановката в страната след войните и състоянието на литературата, изкуството и на културния живот въобще, в “Наши дни” сътрудничат Емануил Попдимитров – “Съвременното изкуство”, (5), Д. С. Зографов – “Подражателство и самобитност в нашата нова литература” (5), Цв. Минков – “За нашия писател” (4). Авторите, всеки по свой път, търсят отговор на особено актуалните тогава въпроси за колебанията и кризите в съвременното изкуство у нас и в чужбина, опитват се да предвиждат неговото бъдещо развитие и да дадат конкретни насоки за излизане от състоянието му в онзи следвоенен момент. Особено внимание се отделя на нашата творческа интелигенция и преди всичко на писателите и поетите; отправят се основателни протести срещу тяхното незавидно положение на непрекъснато и незаслужено пренебрегвани в живота на съвременното общество. Тези проблеми, естествено интересуващи много живо широки кръгове от българската интелигенция, са разгледани най-задълбочено, най-професионално в “Наши дни” от Йордан Бадев – и преди всичко в неговата уводна статия “Вчера и днес” (3). В нея авторът не само дава цялостна и обективна преценка на следвоенната действителност (и най-вече на културния живот), но проследявайки нейното въздействие върху хората на изкуството и върху развитието на самото изкуство, вземайки под внимание вкусовете и реакциите на възприемащата аудитория, той прави съответните изводи, посочва част от причините за създалото се положение в обществения живот и преди всичко – в културната сфера, опитва се да намери някакъв изход, да посочи решение. Автор на почти всички останали материали, печатани в “Наши дни”, е неговият редактор Антон Страшимиров. Те са жанрово неопределени – а и неопределими, дори и в най-общ план: представляват доста странна смесица от теоретични изследвания, критика, публицистика, публични беседи. А това е най-приемливото равнище на противоречията в тях. В уводните си статии, а и в останалите си публикации, които нямат критически характер, Страшимиров се занимава с всякакви проблеми. Импровизациите му (защото в крайна сметка това са именно импровизации) в повечето случаи нямат конкретен повод – или пък той се оставя настрани веднага след посочването му. Авторът засяга езикови проблеми – “Езиково новаторство?” (1), като ги свързва доста произволно с някои актуални политически теми и етнографски въпроси (“Език”, 4). Пише още по народопсихологически проблеми – “Какво ни липсва (Из моите публични беседи)” (5), и на литературнотеоретически теми: “Камо грядеши?” (6), “Модернизмът” (7), “Модернизъм и декадентство” (10). Ала публикациите му не може да се окачествят като приносни нито в областта на езика, нито за етнографията, политиката, народопсихологията или литературната теория. Освен това прави впечатление и липсата на какъвто и да било обединителен център – в идейно или тематично отношение – в статиите, бележките, беседите и критиките на Антон Страшимиров, взети като цяло. Неговите идейни и естетически позиции не могат да се установят не само в рамките на месечния културен преглед – в контекста на всичко, което той самият пише, а и според това, което приема да печата от сътрудниците си. Условно казано, най-сериозните, а всъщност най-претенциозните, с най-интригуващи и задължаващи заглавия са статиите на Страшимиров “Модернизмът” (7) и “Модернизъм и декадентство” (10). А те са объркващи не само с противоречието, в което се намират по отношение на непрестанните призиви на своя автор за литература, по-близка до живота, но и с теоретичната си неизясненост, и с противоречията в самите тях – на всички равнища, включително и на стилово: “Реализмът... игнорираше необяснимото (к.а, А. С.), дойде накрай да отрече тоя стимул: да отрече самоволния творчески дух, като основна динамика за познания и постижения. С това мисълта изпадна в магически кръг, от който животът в своята същност избягваше... Тоя кризис в господствующата философия (става дума за реализма – б.м., Б. П.) на буржоазното общество се особено почувствува в изкуствата... А това значеше не само отричане на най-интересната и най-важна за изкуствата страна на действителността – неуловимото (к.а, А. С.), – но значеше още от една страна задръстване животворния извор на най-висшето в личния и обществения живот – подсъзнателното... При такива преживявания, френските модернисти не можеха да попадат на търсените нови средства за художествена манипулация... Това ги държеше в духовно безсилие, което на край се свърши с небивало (тук и до края к.м., Б. П) в историята на литературата и твърде характерно явление: геният сред тях, Артюр Рембо, се самоосъди на безплодие,… а действителният вожд – Верлен – се одиотизира и изоставен от всички, умря от глад.” Ако все пак има нещо обединяващо в писаното от А. Страшимиров в “Наши дни”, а до голяма степен и в изданието като цяло, това е протестът срещу безкултурността, ширеща се в следвоенните години, и срещу тежкото положение на творческата интелигенция през този период. Това всъщност е и единствено ценното – доколкото можем да приемем за ценно голото възмущение; няма търсене и посочване на някакъв изход от кризисното положение, липсва дори ясна представа за причините, довели до него. Още в самото начало “Наши дни” започва с рубр. “Въпроси и отговори (Литературни писма)” (1). Тя е опит чрез “откровен разговор” с читателите да се търси отговор на различни въпроси. Първата ѝ (и останала единствена) тема е “На какво се дължи популярността на Арцибашев и Пшибишевски у нас?”. Очевидно обаче напливът от писма до редакцията не е голям – материали на тази тема се печатат само в кн. 1, 3, 4, 6. Като изключим откриването на рубриката от А. Страшимиров (1) и няколкото безинтересни опита за отговор на поставения в нея въпрос (3), известно внимание заслужава мнението на д-р Ст. Младенов (4). Според него пътят на произведения като тези на двамата обсъждани автори към читателите своевременно трябва да се пресича – те просто не бива да се превеждат; но основната причина за обезпокоителната популярност на Арцибашев и Пшибишевски у нас той вижда в непрекъснато засилващото се пренебрежение към Христовото учение от страна и на стари, и на млади. По-нататък рубр. “Въпроси и отговори” (6) е запълнена изцяло с отговора на самия Антон Страшимиров, според когото причината за всичко е “безверието”, обхванало обществото вследствие рязкото влошаване на условията на неговия живот след войните. Както се вижда, печатаните в “Наши дни” материали не са достатъчни – или по-точно, не са най-подходящите за издание с претенциите на месечен културен преглед независимо от немалкото отдели и рубрики, които фигурират в него. Може би давайки си сметка за това и търсейки някакво компромисно решение, Страшимиров прибягва до своеобразния литературен вариант на “държава в държавата”: най-редовната рубрика в неговия културен преглед е “Културен преглед”. Тя също се води от редактора на изданието и според неговите първоначални намерения трябва да включва: а) обществена мисъл; б) периодичен печат; в) театър. До представяне на “обществената мисъл” така и не се стига. Публикуваното за периодичния печат (1) е доста остра критика към сп. “Златорог” заради затворения му естетизъм. Обекти на тази критика са Георги Райчев и неговият разказ “Безумие”, Николай Лилиев и “китката“ стихове “Лунни петна”, Сирак Скитник и бележките му за постановката на “Самодива” от П. Ю. Тодоров в Народния театър. Както е известно, и тримата са сътрудници на “Златорог”, а Сирак Скитник не е приятел на редактора на “Наши дни” и поради това, че е бил “добър приятел на хората около “Мисъл”. Тази критична статия на Страшимиров съвсем не означава категорична позиция от негова страна, тя не трябва да се приема като доказателство, че той се обявява изцяло срещу естетизма и категорично за приближаването на литературата към живота, както самият се опитва да убеди читателите. Това е едно от безбройните му становища, заемани – почти без изключение – за съвсем кратко време. Цитираното от неговата статия “Модернизмът” е твърде показателно в това отношение. Раздела “Театър” в своя “Културен преглед” Страшимиров свежда до даване на гласност на някои свои виждания върху това кой от известните артисти в Народния театър какви роли трябва да играе и кои роли не са подходящи за неговите качества на актьор. Разгледаните три раздела на рубриката повече не се появяват в този си вид в “Наши дни”. В 2 и 3 “Културен преглед” е изцяло на разположение на опитите на редактора да установи настроенията на подрастващото поколение след войните, като се опира на ученически стихотворни опити от русенското сп. “Ученическа мисъл”. Стиховете, използвани от автора като примери, съвсем естествено са пропити с тъга и меланхолия – това са стихове от юноши; при това начинаещите поети – също естествено са изцяло под въздействието на характерните за модерните литературни течения мрачни настроения, чувство за изолираност, самота, безизходица... Но от всичко това Страшимиров прави прибързани и неоснователни изводи за въздействието на следвоенната разруха и войната върху психиката на подрастващите, а оттам – и върху тяхното поетическо творчество. По-нататък рубриката продължава със статия от Страшимиров, посветена отново на българската интелигенция, по-точно – на българския писател (4). Тя представлява опит да се защити свободата му, да се предпази неговото творчество от самозвани “ментори”. Авторът отново е излишно многословен, разпилян, неубедителен. Започнал с конкретен повод – “дъжда от ордени”, изсипал се върху българските писатели, той веднага и без връзка се отклонява в дълги разсъждения за прометеевското начало у твореца, като го тълкува доста своеволно и в крайна сметка, се опитва да наложи извода, че всеки творец, за да може да остане неподкупен и да остави след себе си ценни произведения, е длъжен да се обрече на полугладно съществуване. Всичко е представено посредством легендата и разгърнатата метафора – нещо обичайно за похватите на сказчиците, но малко необичаен е начинът, по който в случая го прави утвърденият и известен в цялата страна именно като сказчик Антон Страшимиров: “...нали писателят се ражда, разпнат на скала, както е дадено това в легендата за Прометея?... Хората вакханалствуват около него: ядат, пият и му се радват. А той не яде, не пие и не им се радва. Той се радва само на огъня, който е откраднал от боговете...” През 1921 г. започва да излиза “Развигор” – първият литературен вестник у нас. Но вместо едно по-обстойно представяне на изданието и на неговите редактори и сътрудници Антон Страшимиров просто съобщава за започването му в 15-20 реда (5), като в останалата част от материала (близо 4 колони) споделя своето мнение за Елин Пелин – един от редакторите на “Развигор”, заедно с проф. Александър Балабанов. В останалите книжки рубр. “Културен преглед” включва едно анотирано представяне на новоизлязла книга – “Отец Серафим” от Борис Паспалев (10), и редица съвсем незначителни материали, нямащи дори необходимата информативна стойност, която предполага един месечен културен преглед. Единственото им достойнство се състои в непрекъснатите остри и основателни протести – но само протести, без мнение за някакъв изход от положението – срещу “литературното мъртвило” и “опростялата ни страна”, срещу бюрократизма в обществения и котерийността в литературния ни живот през този период и т.н. И така, в крайна сметка се оказва, че месечният културен преглед “Наши дни” не успява да даде представа за културния живот в страната ни през годината, в която излиза. Но това е и невъзможно, като се има предвид начинът, по който той се списва – почти без сътрудници. Редакторът на “Наши дни” едновременно е и автор на повечето от материалите, и сам води почти всички рубрики; следователно те, а то значи и той, Антон Страшимиров, неговата личност – дават облика на изданието и до голяма степен биха могли да дадат отговор на въпроса какво всъщност представлява този културен преглед и защо спира тава внезапно – без видими причини от финансово естество или някакъв политически натиск. За колоритната личност на Страшимиров е писано доста, а и самите му произведения – проза и публицистика – говорят много за своя автор. Но литературната история е и майка, и мащеха – и за да снижим колкото се може повече вероятността от грешки или допускане на прекалено субективно отношение, ще се спрем на онези характеристики на редактора на “Наши дни”, които неизменно се повтарят в спомените на неговите съвременници : Антон Страшимиров познавам като неспокоен дух, дебнещ злополучията на нашата страна. С буен темперамент, понякога неукротим, той мъчно се примиряваше с някои прояви в политико-обществения и литературен живот. Той изобщо бе нервна натура, избухлив, с раздразнителен характер, затова не можеше да обуздава мисълта си. (Ст. п. Василев). Страшимиров бе един недоволник, един отрицател, един бунтар, и през целия си живот развяваше бойни знамена. Те бяха разноцветни наистина... бе революционер – и едновременно резигниращ интелигент; индивидуалист върху социалистически подпочвен огън; човек, който презира “сивото в живота”, но се гордее с името народен труженик – с една дума, духовен катунар, който обича преди всичко личната си свобода и не се чувствува задължен към никого и към нищо. (Михаил Кремен) Темпераментен, буен, неспокоен, наситен с граждански и социални чувства, неговият характер се изразява по различен начин… Неговата гражданска съвест държи винаги в тревога сърцето му и го поставя в борба със злите сили в живота... (Христо Миндов) Ярък индивидуалист..., той прекара целия си живот в офанзива. “Зле скроен”, често пъти “неудобен”, Страшимиров живя буйно и неспокойно: в отбрана и нападение, в увлечения и разочарования, в търсене на противоречия. Него го вълнуваха всички проблеми на времето: обществени, народностни, литературни, етични... (Лазар Панов) Естествено, един общественик и писател с такъв темперамент – и толкова повече в такова бурно време, каквито са годините непосредствено след Първата световна война – не би се оставил без своя трибуна. За Антон Страшимиров сказките явно не са били достатъчно поле за публична изява, а както бе отбелязано, при малко повече самоувереност и с една първоначално неголяма сума едва ли не всеки е можел да има свое издание през този период. Така е постъпил и Страшимиров. И веднъж започнал да редактира и издава “Наши дни”, той го използва възможно най-пълноценно, за да сподели колкото се може повече от тревогите, вълненията и възгледите си. А това до голяма степен предопределя и съдбата на изданието. “Наши дни” не успява да направи впечатление, остава почти без отглас – за него не се пише нито по времето, когато излиза, нито след това. В монографичния си очерк за Страшимиров М. Николов само го споменава , а бележките за него от И. Богданов и Вл, Топенчаров са много сходни и съвсем кратки: Редакторът не се обляга върху широк актив сътрудници. Докрай изданието остава предимно негова лична трибуна и затова не се радва на широк обществен прием. Сп. “Наши дни” е широка трибуна на своя главен редактор А. Страшимиров... Остава главно името на Страшимиров и на имена, които не оставят следи в литературата... “Наши дни” издържа една-единствена година и спира. Бидейки предимно лична трибуна на своя редактор, без широк актив от сътрудници, списвано еднообразно и без да е в състояние да следва някакви изисквания за един “месечен културен преглед”, изданието не успява да предизвика и интереса на читателската публика, който и без това се разкъсва между десетките издания в началото на 20-те години на ХХ век. А без съответния обществен прием “Наши дни” естествено не е бил нужен и на своя редактор. Изданието спира внезапно, но безболезнено и незабелязано – така както започва и да излиза. Богомил Попов

Recent Submissions

Search DSpace



Advanced Search

Browse

My Account

Discover

RSS Feeds