NALIS Repository

Родна мисъль : Мѣсечно книжовно списание

Родна мисъль : Мѣсечно книжовно списание

 

РОДНА МИСЪЛ Месечно книжовно списание. Ред. Иван Кирилов. Плевен, печ. Земеделско единство, 8º. Год. аб. 80 лв., тираж 800–1000. 1–3 по 10 кн. год. ян. 1921–дек. 1923 4 1–3 (ян.–март) 1924 Издател – стоп. кооперация Земеделско единство, а от 2 изд.: Ал. Цанев и К. Петров. От 2 ред. стопанин Ив. Кирилов и Н. В. Ракитин. Печата се и в п-ци К. Т. Мотавчиев. Единство на К. Петров – Ал. Цанев (от 3 само на К. Петров). Според съобщение на ред. (4, 4–5) за април-май била под печат. Приложение: към 1 Иван Кирилов – „Георгйовска приказка”. 1, 2 посветена на П. Ю. Тодоров. В началото на 20-те години едно ново списание прави заявка за присъствие в българския културен и политически делник. Творческата амбиция на редактора и сътрудниците е налице: от хронологията на литературните събития, през обзора на културните прояви, до най-злободневните политически явления, адаптирани към профила на изданието чрез вещия социален и психологически коментар. Задачата на изданието е изведена още в първата му книжка: „да създаде интерес към расовия бит на славяните”. Макар и не под шапката на рубрики, се замислят трайни тематични зони: литература, политика, психология на славяните, преглед на най-важните културни събития. Замисълът включва поместването на български художествени произведения, критически статии, рецензии, книгопис, четива из народния бит, а също и опит да се характеризират постиженията на славянските литератури, като се търсят характерологичните белези на славянското мислене. “Родна мисъл” заявява, че ще дава обширно място на произведения от славянски писатели – статии, студии и художествени текстове. Освен това предвидено е място за статии и очерци на български писатели, свързани с читалищата като огнища на просвета; ще се правят обзори по училищни проблеми; голямо място ще се отделя и за драматургични и сценични изяви, за ярки художнически постижения, изложби, културни чествания, т.е. стремежът ще е към автентич¬ност, документите и писмата на значими културни деятели ще са с акцентно присъствие. В статията на Д. С. Зографов „Проблеми на литературния критик” (1, 1) се откроява общата насока: „Когато средният български читател вземе в ръце – пише авторът – една история на родната литература през последните седемдесет години, пълна с фактически материал, вещо подбран, системно нареден и осветлен от гледището на модерните научни принципи в областта на литературната история, той ще си състави една по-ясна, по-пълна и по-вярна представа за духовния живот на нашата страна и за художествените, идейни и нравствени богатства, които бликат от недрата на народната душа. Той ще погледне с по-бодра вяра на бъдещето и ще се вдъхнови в своя устрем към възвишеното, прекрасното и истината. А ония, които с вълшебния дар на словото ни разкриват необятните богатства на духа, вълнуван от великите мирови загадки и въпроси, които ни представят в живи образи и характери най-ценните добродетели и най-типичните недостатъци на българина, които в ярки и драматични сцени ни рисуват сложните и най-различно преплетени обществени отношения – борбата на личността за повече свобода, повече щастие, нейния подход против суровите условия на живота – самите писатели и поети, ще видят в тази картина на нашия съвременен литературен живот оценката на техните собствени творения и способности, етапите на своята духовна (естетично-психологична) еволюция – израза на обективно научното признание на техните недостатъци. От такова обективно и строго научно изследване на нашата съвременна литература последната сама ще спечели, публиката ще привикне да цени творенията и заслугите на талантливите ни писатели, а последните ще погледнат с повече самоувереност на своето творчество и с по-жива енергия и самокритика ще се отдават на художествено наблюдаване и възсъздаване действителния живот или на по-искрено, художествено и деликатно изливане емоциите на своето експанзивно сърце.” Следователно нашите очаквания към „Родна мисъл” трябва да бъдат насочени преди всичко към литературоведа – чрез неговия поглед ние ще прочетем литературата и историческата събитийност около нея, ще усвоим политическите коментари, балканските и славянските проблеми на икономика, бит, нрави. Естествено е да има в този случай субективизъм, пристрастие. Изворовата база обаче е безспорно богата, разнообразна и интригуваща. В това е заслугата на главния редактор Иван Кирилов (макар тъкмо неговите собствени авторови творби, поместени в списанието, да са твърде неравностойни в художествено отношение). В посочената по-горе статия на Д. С. Зографов се набляга именно върху това – върху необходимостта от систематизация в оценките на постигнатото в областта на българската литература: „В Швеция и Норвегия, Финландия и Полша, Чехия, Русия и Германия – изтъква той – ценят доста високо някои наши писатели и техните творения, със съжаление обаче трябва да признаем, че интересът на чужденците спрямо нашата литература е бил, и сега е, още откъслечен и случаен, с една дума – слаб. Той е повече интерес на любители-специалисти, библиографи или библиофили и правопропорционален на интереса към България изобщо. (...) Би било крайно полезно за правилната и благоприятна оценка на народа ни в странство да се напише и публикува на френски, английски, немски и италиански език една спретната системно наредна история на новата българска литература, която да обеме периода от 1850 до 1920 г. включително. (...) Нашата родна литература заслужава да бъде по-обстойно изучена от самите нас и изнесена във формата на един историко-критичен систематичен преглед.” Това обстойно цитиране на статията на Д. С. Зографов се прави не защото тя е единственият в списанието обзорен материал за състоянието на българската литература, а защото в нея поривът и необходимостта от създаването на литературна история са експлицирани напълно директно: „И наистина не е ли тъжно да си помисли човек – пише Зографов, – че и до днес, след като литературата ни има зад гърба си един изминат път от шест десетилетия – говоря за новата, съвременната литература – още нямаме поне един систематичен опит за историко-психологично (философско) и естетично проучване на онова, което е успял да създаде в тая област българският национален гений? Време е да си дадем сметка, докъде сме стигнали, с какво можем справедливо да се гордеем пред света и какво място ни се полага между литературите на съседните и на по-далечни малки и големи народи. Създали сме и ний нещо, с което да възбудим траен интерес в чужбина – поне едно творение, което да бъде посочвано, като ценен влог в общочовешката литературна съкровищница.” Интересното в случая е, че този анализ на състоянието на българската литература и литературнокритическа история в същото време има и полемичен характер с Ив. Радославов по повод на публикацията му във в. „Зора” (1920, бр. 462): „...по-силният талант – според Зографов – не се поддава на каквито и да било външни влияния и насоки, а геният просто разрушава като ненужни окови всички заварени форми, понятия и общоприети догми в своята област на творчеството. Тези мисли ми навя подлистникът в бр. 462 на „Зора” под заглавие „Писма без адрес” (литературно-историческа схема) от Ив. Радославов (27.ХІ.1920 г.).” „Идеята да се нахвърли в едри черти една литературна историческа схема сама по себе си би имала смисъл – продължава Зографов – само като подсещане или като план за един бъдещ или предстоящ системен и обемист историко-литературен труд, който би обхванал, класифицирал и оценил в тяхната хронологична последователност, психологично–генетична връзка и като самостойни художествено-културни ценности всички по-значителни литературни творения, които образуват скромното културно богатство на днешната ни родна литература.” След като дава някои ценни напътствия, за които трябва да се държи сметка при написване на един систематичен труд върху проблемите на литературата ни от „Ботева и Вазова насам”, Г. П. Домусчиев пък заявява: „Ще се спра с няколко думи само върху една точка от схемата на г-н Радославов, с която не мога да се съглася: Т. Траянов далеч няма, според безпристрастната критика у нас, и лично според мене, онова първостепенно значение, като поет, което му приписва Ив. Радославов.” Впрочем с тези публикации, посветени на въпроса за създаване на история на родната литература, списанието взема участие в един важен за това време дебат, започнат със статията на Боян Пенев „Посоки и цели при проучване на новата българска литература” и продължен след „Родна мисъл” със статията на Михаил Арнаудов „Канонът на българската литература” . Културно-просветният дух на списанието е друга негова характеристика, която личи от публикации като „Чайковски и войниците му във Възраждането на Турция и българите” (2, 7-8; 2, 9-10) от Иван Пандалиев, или пък „Музикалната вечер на пианистката Мария Жупунова” (2, 9-10). „Родна мисъл” е изключително толерантно към сродните издания. Нещо повече, изданието се стреми да рекламира, да популяризира дори инцидентните изяви, стига да открие в тях литературни надежди. Представяйки например първата годишнина на сп. „Съвременник” (ред. В. Ганев, съред. Ив. Д. Буров и д-р Хр. Тодоров), Ив. Кирилов дава рамо на своите събратя по перо и агитира сред читателите: „В излезлите книжки планомерно и с ясно преследвана цел са публикувани статии по въпроси от стопанския и обществен живот у нас и в чужбина. Сътрудниците на списанието, хора бележити, както в нашия обществен живот, тъй и в литературата ни са дали ценни трудове. Работите на Ив. Ев. Гешев, В. Ганев, проф. М. Арнаудов, проф. Ст. Младенов, Д-р Хр. Тодоров и д-р Хр. Мутафов правят списанието твърде интересно.” Подкрепата, която „Родна мисъл” дава на други издания, съвсем не означава безкритичност или безпринципност. В самия тон можем да открием мотивацията за подобна подкрепа: „Съвременник е едно от първите списания у нас, което ни напомня, както по съдържание, тъй и по външност за оня мощен подем на мисъл и творчество, що изживяваше България преди войните. И за това с радост посрещаме всяка книга на Съвременник и с жив интерес следим писаното в него.” Списанието не е безразлично към езика на българите, към книжовния и говоримия български език. Статията на Ст. Костов „По въпроса за езиковото новаторство” (2, 1) е написана взискателно, професионално. Тя е от малкото статии, поместени в „Родна мисъл”, свързани толкова конкретно с проблемите на българския език. „Известно е, отбелязва Костов – че от многото наречия в нашия говор – източното наречие (особено това от Търновската област) се възприе като официално. Дядо Славейков, Никола Козлев, Цани Гинчев, Добри Войников, Васил Друмев, Ст. Михайловски, Ц. Церковски, П. Ю. Тодоров, П. Славейков, Ник. Михайловски, Ст. Стамболов, Алеко Константинов, Алек. Божанов, Ив. Кирилов, Ст. Чилингиров, Хр. Борина, Д. Немиров, Ев. Димитрова, М. Москов, С. С. Бобчев, Милан Радивоев, Ив. Момчилов, всички тия литератори, работили в областта на родната реч са повечето из Търновско и само някои от Шуменско и Русенско. Те представят източното наречие.” Една от най-интересните статии в първата годишнина на списанието е изследването на И. Н. (неидентифициран автор) върху психологическите белези и изяви в характера на различните етнически групи и съсловия, обособено според географското им положение в България (1, 3). Авторът извежда съществени нравствено-психологически и социално-граждански белези, които отличават „човешките региони” в държавата. Поднесено четивно, това изследване на И.Н. вдига веднага тиража на списанието: „Шопът от Радомирско („бозаджията”) не е като оня от Врачанско – пише И. Н. – Нито Македонецът отвъд Вардар („бърсакът”) е същият по долината на Струма. А още по-малко Рупците от Одринско („странженци”) са като ония по Рупчос и в Ахъчелеби. От всички български групи най-обособени са: 1. Шопът. Той живее неспретнато, кажете нечисто: около къщата му обикновено няма градина – свинете всичко са разровили. Облеклото му бяло, с тесни беневреци, а кожухът му нередко с вълната навън, е лъснал от кир. По цвета на коси и очи шопите предимно са сиви: снажни хора с некрасиви скулести лица, с мъгливи и скрити погледи. Дават се престорено за прости: изглеждат като добичета със скършени вратове, сякаш са готови да се примирят с всичко, а всъщност те винаги са се непоколебимо опирали на мащехата народна съдба. Шопът има особена слабост към женската си половина и вечно воюва с нея, за него като че ли няма нищо по-омразно от жена. На воля си ли ще се разсърди, детето си ли ще смъмри, или кучето си ще нахока, шопът вика: „Ах, ти жено врачанска!” Познават шопа добре българските офицери: общо е мнението, че той е роден за войник: понослив, покорен и суров като вълк. Шопите дадоха големи благодетели в делото на народното възраждане, какъвто е прочутия покойник Денкоглу от София. Но малко са техни представители между по първите наши културни дейци. 2. Мизиецът е скромен, чистоплътен, смислен земеделец и занаятчия. Той е хладнокръвен философ, не е любвеобилен, почти спартански строг в живота си. Предприемчив е, но няма широк спекулативен дух, затова в търговията не е смел (освен в чертата Габрово, Дряново, Търново, Свищов). Любознателен, със здрав разсъдък, мизиецът е мечтател, обратно, дори е измерен до консерватизъм. И с това си качество в традиционния търговски свят той бие и винаги ще бие неспокойния до авантюризъм македонец. Мизиецът е пресметлив, дори „боткаджия” и сухо себичен: рядко се застъпва за съседа си. Той дълбокомислено казва: „Брат брата не храни, но тежко му, който го няма.” Мизиецът много държи на приличието и нравствеността и обича да сатизира, макар да не е твърде духовит (все пак повече от другите български групи). Той осмя даже средногорското въстание: „пустите клисурци станали московци, а панагюрци – донски казаци...”. Габровската чета излезе ялова: черкезите я разбиха още в първия ден, та хванаха жив и самия й войвода Дюстабанов. Мизиецът почувства срама „габровска работа”, каза и приказката му се понесе по всички български земи. Мизиецът не е много приказлив и си подбира думите – говори отсечено и малко троснато: песента му е тъжна, но е разлята, а не сух речитатив, както у тракиеца от бреговете на Марица. 3. Тракийците са преливане на мизийци в рупци. Те са прекарали големи патила. От честите войни в средните векове долината на Марица и част от долината на Тунджа са били съвсем обезлюдени. После пустите, но плодородни брегове на тези реки са били заграбени от бейове и превърнати в чифлици. Работници за тези чифлици са били докарвани из планините от север и юг. Тия работници са заселвали тракийските селца, плодили се и с времето са закупували работната земя, мерите и горите. Корав и зъл „печенег” покрива днес с черната си носия черното тракийско поле – българската житница. Той, загорецът и сам е черен: не е трудно да се проследи примеса в кръвта му от първите турски чифлигари – циганите, от които и днес има цели махали по градове и села в Тракия. Това особено се чувства в чертата Чирпан-Търново-Сеймен (по-късно с назв. Симеоновград). Тук и езикът не е чист – употребяват се множество турски думи (предимно в Хасковско). 4. Македонецът в общи черти е планинец и като такъв е принуден да странствува за прехрана: той е спекулативен, дори в пазарния шум немалко е “шмекер”. Но той, като южнанин, а още и с твърде кръстосана кръв, проявява изненади и странности, та не може да се счете за сигурен спекулант. Македонецът не е религиозно затворен и оформен като евреина, не е лукаво флегматичен и подложен, като арменеца и досущ няма рафинитета на гърка. Наопаки, той е неспокоен, по-скоро се нахвърля, отколкото да е разсъдливо предприемчив. Сляпо вярват, че те са солта на българизма: всички други за тях са „шопи”... Вие не можете да ги разубедите, че едни от тях (прилепци и ресенци) са подражатели на евреи ицинцари, а други (охридяни) – че култивират гръцки похвати и маниери. В това си възторжено (южняшко) самомнение те могат по-скоро да бъдат надминати дори от бавните, но правдиви и разсъдливи българи от Битолско. А достолепен национален образ и култ имат щипяни и велешани. Тук ще срещнете стабилни ум, амбиция и чест (гражданска и търговска), каквито има само по чертата Пловдив-Русе.” Публикациите, посветени на обществени, исторически и културни събития и явления в 1, 4-5, изявяват интересни профили на културен и исторически опит: проф. Ст. Младенов и А. Страшимиров – „Отзиви за излезлите книги и списания”; Т. Атанасов – „Първи актриси на българска сцена”; Т. Близнаков – „Човешките загуби в световната война”; Ев. Милошев – „Принос към критиката на проекта за изменение на закона за Народното просвещение” и т.н. В третата годишнина се забелязва, от една страна, намаляване на обема на книжките на списанието, но от друга, дообогатяване и разширяване с нови теми на проблематика. В 3, 2 са поместени: Б. Паспалев – „Живял ли е Христос”; протоперей Кръстю Попов – „Две противоположни гледища за света”; д-р М. Сгибел – „За изкуството у нас”. Г. П. Домусчиев – „Още една музикална вечер”; П. С. Кършовски – „За Васил Левски”; Ст. Заимов – „Кой е Левски”. Сдвоената кн. 3-4 на г. ІІІ редуцира обема на списанието. стеснен обем. Много ценни обаче в нея са изследването на Б. Паспалеев „Фантастичното в народния бит”, „Пролетната народна песен” от проф. М. Арнаудов, рецензията на Г. П. Домусчиев за сборника с прегледи на актуалната следвоенна политическа обстановка „Европа през 1922 год.” от Димо Кьорчев. „Родна мисъл” предоставя възможност за публикуване творби на автори, печатали в сп. „Съвременна мисъл”, като запълва една празнота, която се отваря в началото на 20-те години, когато списанието спира да излиза (нач. на 1920 г.). „Съвременна мисъл” е списание на широките социалисти, имащи амбицията да „изместят” сп. „Мисъл” на д-р Кр. Кръстев. „Родна мисъл” планира да играе ролята на художествен коректив при отклонение наляво или надясно. Въпреки заявените амбиции на редакторите – да се открояват актуални теми на българския културен живот, а списанието да стане прозорец към модерната европейска литература и култура, „Родна мисъл” въобще не се разраства до онзи авангард за българската култура, какъвто е сп. „Мисъл” до спирането си, а по-късно и „Златорог”. Повече от ясно е, че това не е по силите на творческия екип, който списва “Родна мисъл”, макар между сътрудниците да фигурират имената на Г. П. Стаматов, Стоян Заимов, Ана Карима, Н. В. Ракитин, проф. Стефан Младенов, Минко Неволин, Г. П. Домусчиев, Иван Карановски, Петко Росен, Д. Т. Страшимиров, Св. Горнаков, Д. Ралников и др. Показателен е и фактът, че още в първата си книжка „Родна мисъл” започва с извинение към своите абонати за техническите затруднения около отпечатването: „За знание на абонатите: Родна мисъл не излезе на време, както се обяви. Причините лежат вън от добрата воля на издателството.” (1, 1) Поетическата физиономия на сп. „Родна мисъл” се оформя най-вече от творбите на Н. В. Ракитин, макар през трите годишнини на страниците му се отпечатват стихове и на Ив. Карановски, М. Неволин, П. Волен, М. Вечеров, Д. Ралников и др. Но именно техните работи най-често издават подражателство (особено на Яворови и на някои Дебелянови творби), художествена безпомощност, а доста често и дидактичност. Единствената представителна фигура за българската поезия в списанието е Н. В. Ракитин. До излизането на „Родна мисъл” той печата в сп. „Съвременна мисъл” (до 1920 г.) стихове с военна тематика, изразяващи песимистичните настроения, които войните пораждат у поета. Цикълът “Снимки от далечния град” (2, 1) е силен, впечатляващ химн на красотата и любовта, същото би могло да се каже и за цикъла “Песни” (2, 5-6). Като художествено внушение е силна по далчевски творбата му “Старите неща” (3,1): Обичам в къщи старите предмети: Картините във рамки от позлата, Часовника, и прашните портрети И лавиците със книжата. Денят си отминава тих и бавен. Петна по пода светли разиграло Таи преобразен цял мир забравен Разкривеното огледало. Изпълва спотаеното мълчание Със тайнственост кандилото що свети. Като във храм със страхопочитание Стоя сред старите предмети. Силата на Н. Ракитин като поет обаче не е в урбанистичната картина, където майсторството и философската дълбочина на Ат. Далчев държи първенството. Ракитин е нежният лирик, подобно на Дебелянов, в чиито творби градът шепнешком води романтичен диалог с живота: Полека аз отворих вратата към балкона, Градината ме лъхна с дъха на теменуги, И дълго мълком гледах как там на небосклона Пробляскваха далечни звезди едни след други. Ти свиреше – и с тия минорни звуци нежни Душата ти за пръв път ми сякаш проговори, Разкри ми свойте тайни, желания напрежни И устреми безсилни към слънчеви простори. Не знам защо тогава затворих аз вратата И тихичко пристъпих, до тебе седнах в мрака, Връз масата немощно отпуснах си главата. Ти свиреше – и виждах в мечтите си унесен До езеро спокойно една дъбрава стара. Един до друг самички там от брега надвесен Ний гледахме вълна как върната изпреваря, Как отразени трепнат под нас в дълбочините На подранила есен одеждите златисти, И в сън, в последен сън ни унасяше душите Елегията тиха на падащите листи. Почти във всеки брой на списанието са поместени негови стихове, които се отличават с оригинална образност и мелодичност – за разлика от останалите несръчни стихотворни опити на други поети, които хронологически се подреждат така: в 1, 1 са поместени стихотворенията „Ручеят” от Иван Карановски и „Родното село “ на Ракитин; в 1, 2 – стихотв. “Ние, двамата” на Ракитин покорява читателското въображение, но тук е и по-слабото стихотв. “Кървави цветя “ от Никола Михайлов; в 1, 4-7 Ракитин е отпечатал великолепната си творба „В тишината на далечния град”; а в 1, 8–10 има цикъл стихове от Иван Бонев – „Песен на слънцето І-ІІІ”; „Многолуние І-ІІІ”; както и стихотворенията „Nocturno”, „Напразен зов”, „Недей ме ти зова”, „Щурма на гладните”, „Пустиня” които са доста под равнището на останалите в поетическия раздел. Във втората годишнина на списанието редколегията има амбицията да представи детайлно и повече с познавателна цел разнообра¬зието на българската поезия. В 2, 7-8 е отбелязана смъртта на „един честен интелигентен труженик”, „безшумен поет” – Стоян Дринов. Отдавайки дължимото на „нашия прочут историк Марин Дринов”, в статията с респект се отбелязва, че Стоян Дринов е негов племенник. Следват няколко негови стихотворения – „Жалба І и ІІ”; „При Сбогом”; „Пътник”; „Мръква се”; „Майка”; „Кокичета”, нелишени от известна житейска и професионална проницателност и изпълнени с особена мелодичност (макар и тук да проличават влиянията на Яворов и Дебелянов): На тихо молящата нежност – О, неотстъпна неизбежност – Пред призрака на твоя лик Немее мисъл и език Че Бог – и той сега не види И той отвърнал е лице, Едничко в тия дни по-свиди Сиротно майчино сърце... („Жалба”) Звезделин Цонев помества цикъла „В сенките на парка” (3, 2), в който символистичните влияния са несъмнени. В същата книжка са и стиховете на Петър Воденичаров: „Посвещения на любимата” където също, както при Зв. Цонев, проличава силното влияние на Яворов: Ела, дете, ела при мен!... Ела: с вълшебни аз слова Без шум ще те приспивам – И тихо устни си ще впивам... В следващата книжка обаче Воденичаров е отпечатал оригинални къси стихове под наслов “Терцини (из цикъла „Винетки”)” (3, 3-4), където проличава оригинална визия и неподправен стил: .............. Тих вечерник тихо пее Песен на полята бранни: Опустели-неорани... ......................................... Невнятен плясък на криле – И тишина: И тъмнина... Самотен кръст Над купче пръст – И ширно глъхнало поле. Редколегията на “Родна мисъл” демонстрира изключително гостоприемство към поезията, най-често събрана в стихотворни цикли. В 3, 3-4 Минко Неволин също отпечава цикъл от три стихотворения – “Заветът на рицаря”, “Родина”, “Пророк” – със символистична образност и патриотични мотиви, които изразяват антивоенната му нагласа: Зловещий демон на нощта Над мен простира хищни лапи, – Като ранений звер крещя И кръв от пръстите ми капе. („Родина”) Последните четири книжки на г. ІІІ (3, 7-10) излизат от печат в един много стеснен обем. Дори Н. Ракитин се представя тук слабо – с драмата в стихове „Освободеният Прометей”, В 3, 5-6 са поместени стихове и на Васка (Васил) Павурджиев – „Есен”, „Пиерро”, „В самота” и „По волен път”, в които е очевидно влиянието на Дебеляновата поезия. Тук обаче са и други негови стихотворения, които имат оригинално звучене – „Ти ще дойдеш, знам”, „Безнадежност”. Като факт на литературната история е публикувана поемата „Черен Арап и хайдут Сидер” (3, 7-10), с което редколегията отбелязва стогодишнината от рождението на Никола Козлев (род. 1824 г.), смятан за родоначалник на българската национална поема. Неравни като художествени изяви, поетите по страниците на „Родна мисъл” имат компактно присъствие. Проличава регулярност и последователна настойчивост в опазването на вече създадените стихотворни рубрики, също и непрекъснати опити да се търсят нови имена и нови стихотворни изяви, но като че ли винаги в посоката на Яворовата и Дебеляновата поетическа традиция. Прозата в “Родна мисъл” се застъпва от автори, които са с подчертано предпочитание към психологическия детайл, към дискретната конкретика, сюжетирането най-често е свързано с човешките драми, следствие от войните през 20-те години на века. С подобен характер е прозата Г. П. Домусчиев, който намира щедър прием в списанието. Такъв е разказът му „Пред смъртта” (1, 3). Домусчиев е автор с нагласа за литературнокритически оценки, много често водещи към вярната посока не само сп. „ Родна мисъл”, но валидни и за българската литература като цяло. Но като изобразително-художествени инвенции разказите му доказват как теорията и практическото умение за белетризация успешно могат да се разминават. Много често от разказите му с военна тематика издайнически наднича тенденциозността и подражанието: Той седеше свит на едно ниско столче пред своята землянка. Неговото русо и красиво лице днес беше неприветливо. Очите му бяха зачервени, като да беше плакал. – Ами ти какво тъй?... Днес никак не си весел... – Вчера аз изгубих един храбър войник! И капитан Меркезеов мълком посочи гроба на даскала, край една запустяла нива. – Този ли е същия учител?... Вчера, казват, вършил чудеса от храброст... – Да, но парче от граната го умъртви... – Бог да го прости! И когато остана сам капитан Меркезов закова пак своя унесен поглед в пресния гроб. Явно е, че образът на Йовковия Люцкан, който сред развалините на войната в предсмъртния си час посяга към бялото цвете, преминава като неизчерпаем мотив в българската литература с военна проблематика, поради което авторите непрекъснато преексплоатират през следващите години човешките драми след военните баталистични реалии. Аналогични представи за влияния и подражателство предизвикват и други белетристични творби от различни автори. Битови драми, които повече разчитат на сюжетната интрига, отколкото на ярки характери – такъв облик има и повестта на Иван Кирилов „Бащино огнище”, от която в списанието е поместен откъс (2, 9-10), както и разказът „Блен и страх” (2, 1). Повестта му „По Руманя” (3, 1-2 ) обаче има самостоятелно художествено поле и би могло да се помисли в този смисъл за едно ново издание в наши дни. Друга повест на главния редактор Иван Кирилов - „Гергьовденска приказка” (1, 1), излиза като приложение към списанието. В „Родна мисъл” Г. П. Стаматов публикува разказа „Нето” и психологическата скица „Идилия” (1, 3). В тях той е верен на себе си – лаконичен, но психологически точен, ироничен и мъдър в постигането на житейска правдивост. Това особено е валидно за разказите му, побрани в цикъла „Белият траур” (2, 7-8). Стаматов публикува творби, чиято мотивираност е в самата житейска ситуация, превърната в основа на драматично-психологически монолог. Известен колорит дават на списанието разказът „Паметник” (1, 3) от М. Теофилов и документални спомени (за генерал Ернрот) под загл. „Преврат” (2, 1) от Ст. Филипов. Почти във всяка книжка списанието публикува писма на Петко Тодоров, адресирани лично до Ив. Кирилов. „Ние се спираме на тия редове от Дневника – отбелязва редакцията на списанието – защото те хвърлят светлина върху писмата на П. Ю. Тодоров, писани до Ив. Кирилов през цяло двадесетилетие. Тия писма на П. Ю. Тодоров, са печатани редовно досега в излезлите книжки от цялата І и ІІ годишнина на „Родна мисъл”. Редакцията разчита на засилен интерес от страна на читателската аудитория: „Онези, които са следили с интерес писмата на П. Ю. Тодоров, печатани в “Родна мисъл”, ще си спомнят, че наистина това не са обикновени писма, а са изповед на мечтателя – автор, който дири себе си, блъска се над въпроси, които занимават неговата мисъл и бърза да ги сподели с хора, „близки нему по душа.” В този смисъл публикациите добиват особена литературноисторическа стойност. Литературната критика – като отзиви, рецензии и портрети на съвременни писатели – също e застъпена в списанието, макар и по-стеснено. Тук се публикуват творчески и личностни портрети: Г. Близнаков – „П. К. Яворов” (1, 3); Т. Хр. Дашков – „Творчеството на Н. В. Ракитин” (2, 7-8); Св. Горнаков – „Литературни силуети” (1, 4-5). Дискутира се по въпроси, свързани с българския фолклор: проф. М. Арнаудов – „Пролетната народна песен” (3, 3-4). Трябва да се спомене и рецензията на Г. П. Домусчиев за „Европа през 1922 год.” от Димо Кьорчев (3, 3-4). Тези публикации определено не влизат в активно обръщение в актуалния литературен живот, а имат повече характер на щрих, добавен към художествения профил на изданието. Независимо че носи своя провинциализъм не само по местоиздаване, но и като изпълнение и съдържание, сп. „Родна мисъл” има своето място в историята на литературната ни периодика. То взема участие и в сериозни актуални за времето си дебати – като този за създаването на история на българската литература, по езикови въпроси и др. В тази посока, а и като трибуна за слабо проучени, но интересни автори от това време, то не може да бъде пренебрегнато от литературния изследовател. Мариана Тодорова

Recent Submissions