ВЕДРИНА Ред. другарска колегия. Кюстендил, п-ца Пилев. 8о. Год. аб. 50 лв. 1 1-2 1922 – 1923 Изд. Г. Милтенов; ред.: Г. Константинов и Ем. п. Димитров. Приложение към 1: книгата на Ем. п. Димитров. Знамена. Седма стихосбирка. 1922. Ефимерно списание, издало само две книжки и една поетическа книга като приложение. Единственото качество, с което заслужава вниманието на литературните историци е, че се списва от Емануил Попдимитров и Георги Константинов и е момент от творческите им биографии. До известна степен представя и отношението на литературната провинция към явления от началото на 20-те години на ХХ век. Списанието излиза без програма, очевидно покрай него (или започвайки с него) редакторите се канят да осъществят някои други свои намерения, които заявяват на корицата на кн. 1: “Другарската колегия около “Ведрина” има всичкото желание за напред да издава периодически един сборник от около 4-5 печатни коли, който преследвайки ограничени, чисто локални цели да има значението на един литературно обществен гласник”. И още: “... на всеки 2-3 номера ще има по едно безплатно приложение”. Първото и единствено приложение на “Ведрина” е седмата стихосбирка на Ем. Попдимитров “Знамена”. Определени естетически позиции списанието не афишира. Имената на сътрудниците му наистина принадлежат на “другарска колегия”, формирана най-вероятно около обособената през 1919 г. кюстендилска група “Кларте” - българският отглас на международния съюз на интелектуалците в защита на мира “Кларте”, подбуден от Анри Барбюс и едноименния му роман. За кюстендилската група Асен Василев (неин секретар) си спомня: “Всичко това не само не бе чуждо на Емануил Попдимитров, който бе и французки възпитаник, както и на други прогресивни умове в Кюстендил... Смътно си спомням и материалите, които Емануил Попдимитров донасяше, получени от Франция...”. Групата се състои от млади хора, току-що завършили гимназия, съчувственици на идеята за мир и търсещи пътища да попаднат в “потока на изкуството” (Асен Василев), събрани около своя учител Ем. Попдимитров. Авторът на спомена изброява и някои имена, сред които са и сътрудниците на “Ведрина” Христо Казанджиев и Иван Мировски. Ако списанието би издало повече от двете книжки, навярно в него биха намерили място литературни опити и на други членове на “Кларте” - Веса Паспалеева, Люба Захариева, Стоян Милошев, измежду изкушените от литературата младежи в Кюстендил по онова време. Сред тях е и другият редактор на “Ведрина” - бъдещият литературен историк Георги Константинов (подписан Г. Гогов), по онова време 20-годишен студент, който прави първите си сериозни литературни опити . Не може със сигурност да се твърди, че списанието е просъществувало толкова кратко поради финансови причини, макар именно те да са най-често решаващият фактор за живота на изданията. В случая обаче обстоятелства от личнобиографично естество са довели до спирането на “Ведрина”. Младежите от списанието просто напускат града и заминават да продължат образованието си в столицата. А редакторът Ем. Попдимитров, безспорно обединяващата ги фигура, през 1923 г. е вече частен хоноруван доцент в Софийския университет. * * * Ако изключим приложената стихосбирка “Знамена” на Емануил Попдимитров, “Ведрина” всъщност се оказва място за ранни опити в поезията на кюстендилските младежи. За сериозни заявки на поетически таланти не може да се говори. Поетическите интенции клонят по правило към имагинерния свят на символистичната поезия, образите са заети от първопредставителни нейни текстове (обяснимо е силното влияние на учителя Ем. Попдимитров), изпробвана е къде успешно, къде не техниката на стихосложението: “Припадне ли вечерний мрак...” (1) от Iulius (неразкр. псевд.), “Пътник” и “Печал” (2) от Иван Мировски, “На Далибор” (2) от Вл. Хр. Пеев, “Вечер” (2) от Николай Дончев и “Приснодева” (2) от Георги Константинов. Два преводни поетически текста намират място в списанието: “Воля” (1) от Андрей Бели и “Христос воскресе” пеят в храма...” (2) от Дмитрий Мережковски. И двата са подбрани в общата тоналност на “Ведрина”, техен преводач е Георги Константинов. Под силното влияние на декоративизма на Николай Райнов пък са написани двата разказа на Христо Г. Казанджиев “Анна разпътница” (1) и “Rhapsodie hongroise - No 2 - Fr. List (песен)”. Изобщо на художествените текстове във “Ведрина” може да се гледа като на белег на рецепцията на българския символизъм и неговите значими представители в началото на 20-те години. Преминала своя зенит, тази поетика е все още силна в процеса на културната комуникация и владее почти безусловно ранните творчески опити на редица млади автори, особено от периферията на литературния живот. Всъщност и като обем, и като литературна “тежест” във “Ведрина” се открояват текстовете в литературоведския отдел, преди всичко тези на Ем. Попдимитров. Списанието започва своето съществуване със студията му “Кандид и Фауст. Значението на Волтера за уясняване етическата проблема при Гйоте” (1). Начевайки разсъжденията си с цитат от Бергсон, авторът определя двете класически творби като “плод на чиста етическа интуиция” и започва своя сравнителнолитературоведски анализ, целящ да покаже вътрешното родство между “божествено хармонната и величава личност на Гйоте и личността на скептика присмехулник Волтер, тоя гений на свободомислието, френска прозорливост и галско остроумие”. Сериозно познаване на философията и естетиката на Европейското просвещение, както и задълбочени собствени компаративистични наблюдения и разсъждения върху поставения проблем показва Попдимитров в тази студия, заемаща две трети от книжката на списанието. Както си спомня Г. Константинов, с нея и с “Естетиката на Бергсон” (1923) Ем. Попдимитров “се яви на конкурс при катедрата по сравнителна литературна история, титуляр на която беше тогава моят учител проф. М. Арнаудов. Известно време аз бях живата връзка между двамата.” В следващата книжка на седем страници е поместена още една статия на Ем. Попдимитров - “Поемата” (2), под която се чете бележката, че представлява извадки от книгата му “Вечните ценности”. Тук авторът набелязва жанровите особености на поемата, проследява нейните метаморфози през вековете и в различни естетики, показвайки отново завидни литературноисторически и теоретически познания. Очевидно в стремежа си да разнообразят авторското присъствие и тематичния периметър, във втората книжка редакторите на “Ведрина” предлагат и три текста, коментиращи по един или друг начин литературната актуалност. Под загл. “Антологии и подигравки” (2) Георги Константинов (подписан само Константинов) помества отзив за антологията на Хр. Ц.-Дерижан “Български поети. 1876-1922” (1922). Авторът демонстрира различни реторични похвати, за да подготви читателите за синтетичната си оценка, с която обявява антологията за “ненужна никому, освен на съставителя й” - припомня публичните реакции при други подобни случаи, с голяма доза сарказъм описва посрещането на книгата “по зимните сборища и пазарища на литературата ни”, перифразира с ирония митологични фрагменти. От всичко това преминава към сериозните си бележки, после отново към иронията, за да диагностицира литературните нрави у нас. Отзив за “литературния лист” “Синият понеделник” (1923, бр. 1-3, ред. Васил Добринов) публикува А. Баталов (2). А Iulius печата есеистичния фрагмент “Иконите бдят” (2), по повод “Иконите спят” (1922) на Гео Милев. Независимо от различните подходи към обектите на критика в трите текста, това, което ги обединява, е страхът от “ревизия” на българската литература, от объркване и пренареждане на ценностите, от смяната на поколенията (в последния текст). Ако по тях се съди за естетическите позиции на “Ведрина”, то те при всички случаи са на страната на утвърдените и подредени до този момент имена на българския символизъм - Николай Лилиев, Христо Ясенов, Людмил Стоянов и разбира се, Емануил Попдимитров. При което явления като Гео Милев са им безусловно чужди. Към съвременността списанието проявява внимание в други посоки - събитията след Първата световна война в Русия, ако за това може да се съди по превода на обстойната статия на Б. Дюшен за книгата на Максим Горки “За руските селяни” (1), представена от Г. Константинов. Или пък - възможностите на кинематографа за литературата, представени чрез отношението на Лев Толстой към тях - резюме на статията от руския печат “Толстой и кинематографа” (2), подготвено от А. Петров. Поради краткото си съществуване “Ведрина” не успява да се развие като пълноценно списание, което да следи и представя пред кюстендилските читатели новите явления в литературата ни след Първата световна война, макар втората му книжка да дава известни надежди в тази посока. Ето защо то остава само щрих в културния живот на града от зимата на 1922-23 г. и, както отбелязах в началото, има стойност повече като факт от литературните биографии на своите редактори. Пенка Ватова (Институт за литература - БАН)