ФЕЯ Лист за литература, музика, наука, изкуство и критика. Изд. редакция Маргаритки. Ще излиза два пъти месечно, на първи и 25 всеки месец. Плевен, п-ца Единство на К. Петров. 4°. Ц. 2 лв., год. аб. 30 лв. 400 тир. 1 1 [1922] Ред. Янко Русинов. Изт.: Телегр.-пощенски преглед, бр. 6, 20 ноем. 1938, с. 78. Първият и единствен брой на плевенското спи. “Фея” оставя в литературната ни периодика “наследство” от седем стихотворения, две миниатюри, един откъс от роман и една рецензия. Някои от сътрудниците му – като Жан де Русс (Янко Русинов), печатат в плевенското списание “Маргаритки”, появило се и спряло също през 1922 г. Сред неосъществилите се като постоянни сътрудници автори на текстове в изданието са поетите Исак Менахемов и В. Кънева, белетристите Сл. Кръстев и Н. Карабелева и критикът Жорж. Всички стихотворения са еднакво слаби и да се търсят и анализират достойнства в някое от тях би означавало да се накърни бездарието на останалите. Пара-декадентска сантименталност, отрупана с банално-книжна образност и изразена с невъзможни класически четиристишия, в които се развалят думи, за да се постигне рима – това са чертите, характеризиращи стихотворния облик на “Фея”: Отмина предвечер. Луната изгрева И грейват светливи небесни звезди – И звучната песен там славей отпева, И мене униса в неземни мечти. (Без заглавие, Исак Менахемов) Или: През късна есен... секаш в душата Пробудени едва се мернаха смутени Спомените плахи на младостта в зарата. Но есен отве ги тръпни и студени! (“През късна есен”, Мак Розин, неразкр. псевд.) Като финален стон на цялата поредица от анемични художнически напъни звучи стихотворението на В. Кънева “На приятелката ми Надя”: О вече не дрънкай ти моята арфа, Че мина тъй бледата младост, Че в мене е всичко горчива нерадост, О вече не дрънкай ти моята арфа... “Дрънкането” обаче продължава да разваля вкуса на читателя и при прозата. Миниатюрата “Среща” на Н. Карабелева разтяга едно простичко чудене на главната героиня – той ли е или не е той – произтичащо от рязката промяна в отношението към любимия й. Може би загадъчното чудене би продължило безкрайно, ако героинята не се досеща, че всъщност е попаднала в любовен триъгълник чрез своята “другарка Здрава”, която наскоро се била запознала с него и “още първите минути тя го обикнала”. Това дава повод на авторката да остави много широко отворена композиция, завършвайки разказчето си с реторичен въпрос, пронизан от трагизъм: “Ще чувства ли, ще знае ли тя кога ще бъде ден, кога пустинна нощ?”. Съвсем друг характер имат вълненията на Сл. Кръстев в неговата “Наброска” – една импресия за моряци и техните бели кораби, които непрестанно се отдалечават от високия фар. Всички атрибути на морската символика – дълги лули, чайка, сбърчени чела, “сребърни извивки по гребените на вълните” – са натрупани в двадесетината реда и са повлекли и читателя към дъното и “синята прозрачност”. Това не остава незабелязано и от самия автор, който тутакси слага край на творбата: “Морето мудно се движеше.” Откъсът от романа “Мъченици” на Це де Ане (неразкр. псевд.) с нищо не показва, че е текст от роман. Той е по-кратък от късия разказ на Н. Карабелева и почти еднакъв по обем с “наброската” на Сл. Кръстев. Освен това съвсем не се отличава от стиловата и от тематичната атмосфера на другите произведения във “Фея”. Озаглавен е “Тъжбата на славея” и започва с многозначително мото: Мрак царува на всъде, Сал една душа броде Из вселената... Очевидно епиграфът служи за експозиция и визира славея, който е главен герой на откъса. В него авторът (или авторката) със захаросан лиризъм гадае защо пее славеят “своята тъжна песен – сякаш оплаква своето минало същество”. Според автора (авторката) той пее, “за да привлече със своята тъжна мелодия душата на страдалеца”; “търси той човека”, за да бъде “певец навеки негов”, “за да го чуе някой в тихата нощ” и т.н. Чудейки се какво да прави по-нататък с тези свои открития, Це де Ане е осенен от внезапно хрумване: “Изведнъж звезда една блесна.” Следва благороден и лаконичен жест, който бележи финала: “отлитна той към нея – към своя Бог”. Така читателят, току-що започнал да чете романа, остава в очакване на следващия откъс. Листът “Фея” обаче не се появява повече, а съдбата на “Мъченици” остава неизвестна. Рецензията, подписана от Жорж, се отнася за художествената книга та Ст. Тодоров, озаглавена “Художникът Людмил”. Какво става обаче в текста на книгата, не е ясно. По всяка вероятност Жорж е намерил, че заглавието й е достатъчно красноречиво и не смята за нужно да се спре на сюжет, лица, действия и пр. Той припомня творческия път на Тодоров, връщайки се към друго негово произведение, писано в “далечната” 1915 г. – късата повест “Преструвки, тъги и наслаждение”. За нея Жорж е безпощаден: “Че може ли Ст. Тодоров да бъде автор на толкова глупава книга”, и я поставя като база за сравнение при своя критически прочит на “Художникът Людмил”. Рецензентът обаче подхваща автора и с друго негово прегрешение – “наивната хитрина”, с която Тодоров искал да привлече “вниманието на обществото (особено плевенското)”, като раздавал безплатно книгата си. Всичко това е достатъчен повод за начало на една разгромителна критика. “Като литературно произведение то се явява съвсем обезценено” – уверено твърди рецензентът и се впуска в общите и големи недостатъци на двете книги: “едни и същи сливания, едни и същи маниери на писане, една и съща обрисовка на характерите у героите”. Критическите сили на Жорж обаче стигат дотук и той изведнъж променя тона, изтъквайки някои достойнства на новата повест на Тодоров: “Наистина, на Тодорова не липсват и някои хубави изрази”. Вследствие на това откритие, рецензентът бърза да обобщи, че въпреки всичко, “с “Художникът Людмил” Тодоров иде да ни каже, че той не е онзи, който го знаехме преди години” и че “от 915 год. той е поработил повечко върху себе си”. Жорж завършва рецензията си с даскалски съвет “да поработи още върху себе си”, но и с назидателна строгост срещу безплатното раздаване на произведението от автора като непочтено печелене на читатели – “нека да не бъде толкова самонадеян”. От разгледаните публикации става обяснимо защо “Фея” не излиза повече. Листът може да се определи като авантюра без никакъв – дори отрицателен – резонанс. Липсата на какъвто и да било вкус и на елементарна литературна култура у авторите, пошлите текстове, които са предложени на читателите, са вероятно първата причина листът да се отхвърли – дори само от плевенското общество. Румен Шивачев (Институт за литература - БАН)