Младежки червен кръст Излиза в края на всеки месец, освен през юли и август. София, Придворна печатница. Годишен абонамент - 40 лв. Тираж 7000 – 5000 1 1-10 юни 1922 – юни 1923 2 1-10 ян. – юни 1924 3 1- 10 ян.-юни 1925 4 1-10 окт. 1925 – юни 1926 5-20 по 10 книжки годишно септ.1926 – юни 1942 21 1-8 1942-1943 Продължава до декември 1947. 16, 4 - заглавие „Аз служа”. 21 - подзаглавие „Списание на Българския младежки червен кръст” Притурка към 1, 1 „Младежки червен кръст”. История и организация; към 27 – „Аз служа” – „Български младежки червен кръст” – приложение за учениците от основните училища. От 5 заглавие и на френски език. В НБКМ липси: от 1940-1941 до 1944-1945. Както личи от заглавието, списанието е тясно обвързано с пропагандирането и развитието на идеите на червенокръсткото движение у нас, и по-точно сред учащите. Така и започва да излиза – като орган на „Червен кръст”, чийто председател по това време (1922 г.) е Иван Евстатиев Гешов (от 1899 до 1924 г.). Както става ясно от първия брой, председател на Младежкия червен кръст е Сотир Велчев, който е член и на редакционния комитет. Пак там като адресат на списанието се определят: „възпитатели, родители, общественици”, които „да напътстват и поощряват”, а в посланието на тогавашния министър на народното просвещение Стоян Омарчевски се подчертава, че „една от основните добродетели е благотворителността”. Целите и задачите на изданието, фактът, че то се заявява като орган на Младежкия червен кръст, организация, която има обществени функции, определят изцяло структурата му, в чиято основа са пропагандата и популяризирането на дейността и моралните й принципи. Може би това е причината или обяснението за отсъствието на обявена редколегия, както и на отговорен редактор на страниците му. Списанието излиза повече от две десетилетия в оскъден обем – книжките на повечето годишнини са по 14 страници. Но периодичните издания, дори и тези, които не са в групата на най-популярните, през ракурса на времето имат едно особено качество - в тях като ехо откънтява ритъмът на настроенията и интересите, духът и акцентите на съвременността дори и тогава, както е в случая, когато пряко не присъстват политически теми или дебати. През годините интонацията и погледът постепенно се променят, по-скоро плавно, отколкото рязко, и прегледът на течението създава усещането за движение на вкусове и приоритети, отразени в подбора и обема на текстовете. На пръв поглед, по-скоро от гледна точка на днешния ни опит, подобен тип печатно издание би изключило присъствието на културна проблематика и литература. 20-те години на ХХ век явно имат друго виждане в стратегиите си да градят усещането за общност, да възпитават и пропагандират хуманни идеи. Въпреки непретенциозния вид на списанието, въпреки ясно формулираната тема в заглавието почти през целия некратък период на съществуване то отделя място за литературни текстове. Може да се каже, че особено в първите 10-15 годишнини именно те са езикът, чрез който се универсализират червенокръстките идеи, вписват се като неотменна част от съвременността, от общия възпитателен модел, а не се обособяват като затворена и самодостатъчна тема. На литературната част (а тя не е малък дял от обема на всеки брой) се залага да носи определена духовна атмосфера, да създаде интелигентна среда, така че принципите на движението да изглеждат по-скоро част от споделения и формиран културен модел на обществото. Спрямо духа и общата нагласа, спрямо участниците и присъствието на литературни текстове двадесет и шест годишното съществуване на сп. „Младежки черен кръст” може да бъде разделено на три периода – между първата и петнадесетата годишнина; от шестнадесетата до двадесет и четвъртата и последните две годишнини от излизането му. Първият период излъчва уравновесеност, стремеж да се пропагандират идеите и нормите на движението като естествено продължение на обща здравна и етична културна нагласа. Погледът не е насочен само навътре, в страната, но и към онова, което се случва по света. Интернационалният характер на организацията го позволява. Рубрики като „Младежкият червен кръст в целия свят” и „Младежкият червен кръст у нас”, които се запазват до последните години, внушават усещане за излизане от регионалните граници, за актуалност и активност. Прави впечатление сравнително богатият за обема на книжките снимков материал към някои от статиите, който допринася за търсената документална достоверност. Естествено е присъствието на текстове, свързани с хигиена и здраве, информация на някои видове болести, пряко адресирани към учащите се, като например: „Моменти из живота на ученика” (1, 2) от д-р Мих. Васев, „Десет заповеди за здравето” (1, 2), без автор, „Охтиката и чумата” (1, 2) от чичо Ант. Тонов и др. Корпусът от литературни текстове е разположен обикновено на първите страници на списанието – непоследователно, като сред тях присъстват и други текстове, пътеписи, очеркови биографични бележки по повод годишнини на учени или писатели. Още от 1, 2 се оформя структура, в която на коричната втора страница е изнесен поетически текст. През този, т.нар. първи период по-голямата част от литературните текстове са препечатки или откъси от книги на утвърдени и познати днес автори. Не може да се говори за особена прецизност при представянето им, защото само в редки случаи се отбелязва откъде са взети. Тематичният подбор също е по-скоро на случаен принцип, като се съблюдават големи християнски празници – Коледа и Великден, както и ритъмът на годишния цикъл: напр. в 1, 4 са поместени стихотворението на Ив. Вазов „Бъдни вечер” и откъсът „Срещу суроваки” от разказа на Й. Йовков „Срещу Нова година”. Автори, които често се срещат на страниците на изданието, са Дора Габе, Мара Белчева, Ангел Каралийчев, Никола Ракитин, Никола Фурнаджиев, Елисавета Багряна, Николай Лилиев, Константин Константинов, Йордан Стубел, Емануил Попдимитров, Иван Карановски. Понякога едно име присъства с няколко текста в един брой, но публикувани непоследователно т.е. не с идеята да се оформи представянето му. Пример за това са препечатките от книгата на К. Константинов „Приказки за теб” – „Тъмното царство и двете деца” и „Медената пита” (2, 7-8). Корпусът от поетически текстове, присъстващи на страниците на списанието, през периода 1922 -1937 г., както вече се спомена, е оформен основно от препечатки на творби на посочените автори от други издания или от техни книги, излезли по това време. Някои от тях претърпяват редакции в следващи появи. Така стихотворението на Елин Пелин „Иде пролет” тук е поместено със заглавие „Пролет” (7, 6) и с по-различна композиция на строфите. В този план интересен е и текстът на Н. Фурнаджиев „Зиме” (4, 5). Въпреки че съществува стихотворение със същото заглавие в съчиненията на поета , съдържанието на двете творби не съвпада. По-скоро може да се търси прилика със стихотворението „Тракия”, поместено в цитираното издание, и то е със значителни редакционни поправки. В 11, 10 (1932-1933 г.) се откриват два поетически текста „Хубавото цвете” и „Към скръбния”, обозначени като превод от немски от Ас. Разцветников, но липсва посочен източник или автор. Така е публикуван още един поетически текст – „В Гетсиманската градина” (13, 9). Прозата през този период присъства чрез кратки разкази с поучителен и възпитателен характер, често доближаващи се до притчата, с очевидната задача да изпълни една от водещите цели на изданието – създаване на отношения на съчувствие, състрадание към другия, на взаимопомощ. Въпреки че подчертано се избягват политически позиции и знаци, което, от своя страна, допринася нравствените ценности да се мислят като автономни и важни сами за себе си, все пак следвоенните настроения и атмосфера се усещат в тематиката на някои текстове чрез мотивите за бежанците - „В трамвая” (5, 4) от Г. Райчев, „Бежанци”(5, 1) от А. Каралийчев; за войната – „Болниците” (2, 3-4) от Ив. Карановски, „Бурна нощ” (4, 1-2) от Г. Райчев, и др. Авторите са утвърдени и станали популярни имена – Дора Габе (подписана като Д. Габе-Пенева), Ангел Каралийчев, Константин Константинов, Георги Райчев, Стилиян Чилингиров, Атанас Душков. Както вече се каза, повечето от текстовете се разпознават от предишни публикации или книги. Любопитство предизвикват две заглавия, които принадлежат на поетите Асен Разцветников и Елисавета Багряна. Те не могат да бъдат определени като разкази, а по-скоро са на границата между репортажа и пътеписа. „Нещастници” (4, 9-10) от Ас. Разцветников е с подзаглавие „Впечатления от психиатричното отделение на Александровска болница”. Ако бъде публикуван без указание за принадлежност във времето, този текст, въпреки непретенциозността си, би могъл да се чете и като съвременен репортаж от кризисните времена и кризисните човешки състояния. „Чайка” (5, 3) от Багряна е по-скоро пътеписна импресия за една разходка с лодка в Черно море, но въпреки това и тук се разпознават кодовете на времето: „Калиакра не е вече наша”. Впрочем през този период пътеписите присъстват често на страниците на „Младежки червен кръст” и допринасят за усещането за разчупване на границите, както и за амбициите на списанието, информирайки, да разширява познанията на подрастващите за България и света. Те не се отличават с особени художествени качества, в тях се акцентира върху географските и историческите сведения дори тогава, когато се водят от първо лице: „Пътни впечатления. София – Женева” (1, 5-6); „Пътни впечатления. София – Париж” (1, 7) от Сотир Велчев; „Из Етрополския балкан” (2, 5-6) от Л. Ковачева; „Цариград – София” (2, 5-6) от Н. Кодов, ученик от IV клас; „Струма” (4, 3) от К. Рачев и други. Преводната литература също е застъпена, но представянето й не е по-различно от това на българската. Присъстват текстове на Ханс Кристиян Андерсен, Иван Бунин, Селма Лагерльоф, Фьодор Достоевски, но съкратени, понякога без указано заглавие или име на преводача. Така например към кратък очерк за Андерсен е публикувана приказката „Малката кибритопродавачка” (6, 3) в превод на Ив. Ст. Андрейчин, но без да се уточнява от какъв език. Като част от възпитателния модел, който списанието създава и поддържа, а и очевидно за да бъде полезно в процеса на училищното обучение, в интервала между първата и петнайсетата годишнина на страниците му присъстват и текстове, отнасящи се творчеството на известни писатели (български и чуждестранни), както и такива, които могат да се определят като литературноисторически, и то по-скоро с обзорен характер. При тях трудно могат да се открият съществени приноси в научен аспект, характерът им е по-скоро обзорен и очевидно съобразен с възрастта на читателската аудитория. Измежду тях ще посочим „Великите хора” (1, 4), „Христо Ботев. Очерк” (1, 10) и „Чуждите влияния в новобългарската литература” (2, 3-4) от Н. Филипов; „Училището и театъра. По случай 65 години от съществуването на театъра” (1, 4-5) и „Връзката между театъра и музиката у нас” (2, 1-2) от Т. Атанасов; „Нашите духовни водачи. Вазов” (2, 7-8) и „Добри Чинтулов. Очерк” (4, 8) (придружен от два Чинтулови текста – „Стара майка” и „Изпроводяк на едного българче из Одеса) от М. Григоров; „Децата в съчиненията на Достоевски” (4, 1-2) от А. Михайлова, „Стилиян Чилингиров” (11, 9) от Н. Атанасов (заедно с разказа на Чилингиров „Една книга”); „Н. В. Ракитин” (12, 4) от А. Каралийчев; „Лазаруване и Великденски обичаи” (6, 8) от Хр. Вакарелски. Ако тези текстове не надхвърлят познатото, то интересно четиво е „Уличните книги” (1, 8-9) от М. Николов, който дава любопитна информация за т.нар. „жълта литература”, а и цитира някои заглавия – „Мистериозният скелет, омразата на магьосницата”, „Евреина фалшификатор – красивата еврейка”. Още около 1931 г., т.е. около десетата годишнина на списанието, обликът му започва бавно да се променя. Може би причина за това е смяната на поколенията. Първото, което прави впечатление, е, че намалява обемът на литературните текстове, но за сметка на това се увеличават тези с научно-популярен характер. Нараства обемът на рубриките „Младежки червен кръст у нас” и “Младежки червен кръст в чужбина”. Присъствието на утвърдени и известни за времето имена също отстъпва място на нови, които по-скоро могат да бъдат определени като постоянни сътрудници – Иван Карановски, Ненчо Савов, Атанас Душков и Сава Попов (ученик от Втора софийска мъжка гимназия). Очевидно изданието си поставя за цел да се отвори към читателите, да стане по-комуникативно, да ги включи като автори на страниците си. Новата рубрика „Междушколска кореспонденция” го доказва. От друга страна, материалите в него, както и художествените текстове свидетелстват за снижаване на възрастта на аудиторията, насочени са по-скоро към децата и подрастващите, но не и към гимназистите. Активира се присъствието на учители, опитващи да пишат - главно с пиески с поучителен характер. Особено често се появява името на Георги Шишков, автор на „Изоставени. Детска пиеска в три действия” (12, 4), „Рождество Христово. Пиеса за деца в две действия” (13, 5), „Силата на обичта. Детска пиеска” (13, 10) и др. Илюстрация на идеите и посланията, които те съдържат, е финалът на „Най-голямото богатство. Битова сценка в три действия” (14, 1-3): „Сине мой, не потъпквай честното име, обичай доброто, почитай истината – ще бъдеш честит цял живот.” Същият дух носят и поетическите текстове на Н. Савов, като в някои от тях се примесват и социални мотиви, напомнящи поезията на Смирненски: “Майка” (13, 10), „Червенокръстци”, „Утро”, „Жертва” (15, 10), „При болния учител”, „Без птички”, „Другарство” (15, 2) и др., както и прозаичните текстове на Ат. Душков: “Най-голямото богатство” (13, 10), „Добър урок” (14, 6) и др. От известните автори продължават да се печатат А. Каралийчев – „Майчина клетва” (10, 3), „Сълзите на птичка със сребърни криле” (10, 9), „Дядовата Троюва чешма” (11, 9), „Сърцето на земята. По една стара немска легенда” (11,4), „Богородична сълза” (11, 5), “Гърбушка” (11, 10), „Честит човек (по Тенисън)” (12, 2); и А. Разцветников – „Дядо Коледа” (11, 5), „Ноемврий” (12, 3), „Благослов” (12, 5), „Излет” (12, 9). В началото на статията условно се очертаха три периода в развитието на изданието. През шестнайсетата годишнина (по-точно кн. 4, излязла през 1938 г.) се променя заглавието – „Аз служа”. То не е дотам ново, тъй като още от първия брой е изведено като девиз на организацията. Променя се и обликът на корицата – картина в ярки тонове изобразява червенокръстец, който подава вода, военни носят ранен. Промяната не е формална, в Еропа вече се предчувства новата война. В съобщение от Управителния съвет на Младежкия червен кръст се казва: „…целта е списанието да стане огледало на напредничавия дух на нашите червенокръстци”. Стагнацията, характеризираща съвременността, се отразява на страниците на изданието, от една страна, в публикуване на текстове от типа на „Първа бърза помощ при злополука и бедствие” (16, 5), придружен със снимки, „Противовъздушна и химическа отбрана” (17, 4), „Самолетът като санитарно превозно средство” (18, 7) от майор Иван Ножаров и т.н., а от друга – с присъствието на художествени творби, в които все по-настойчиво звучат национални теми и мотиви: “Нашата Родина” (16, 7), поемата “Българската младеж” (17, 3) от Ст. Балев, в която се четат познати клиширани патетични възгласи: „За да те видим, о, Родино свята, / здрава, силна, светла и честита!”; “На урок по родинознание”, „Радвай се, Родино!” и „Бузлуджа” (18, 1) от Ст. Георгиев; „Има една приказна страна” (17, 8) от Стефан Балев, в чийто финал се припомнят познати клишета на национални митологеми: Ах, тая приказна страна БЪЛГАРСКО Е ТЯ! Ах, тоя чуден народ БЪЛГАРИ са те! Ах, тая славна младеж БЪЛГАРСКИ чеда! Към споменатите вече имена се присъединяват и нови. В духа на патриотичните настроения са и стихотворенията на Асен Босев, едно от новите имена в поезията: „Родна земя” (17, 2), „Родина” (18, 5), „Роден кът”, (18, 6). Два текста, жанрово близки до поемата, могат да бъдат определени като кулминация в присъствието на националния сюжет на страниците на изданието. Те принадлежат на Крум Димитров: „Из Илиада на българския народ. Оборище” (19, 8) и „Заря” (19, 9-10). Заглавието на първия посочва сюжета, а вторият е посветен на герои, отдали живота си за отечеството, и е свързан с празника на българската армия. Целият набор от следосвобожденски трафарети на героиката и най-вече Вазовият глас мощно звучат: Тъй се тук в клетва една оцелели със загинали сливат Сякаш споени са вси в тоя тържествен псалом …. Редът, авторитетът и уважението към институциите на държавността бележат военното време, то ги изисква, а и ги налага. Това не подминава страниците на „Младежки червен кръст”. През 1940 г., по повод третата годишнина от рождението на Симеон, княз Търновски, е публикувана не само снимката му, но и „Химн на Негово царско височество княз Търновски” (19, 9-10), чийто автор е Любомир Бобевски, също едно от новите имена в списанието, участващ както със стихотворения, така и с разкази: “И България ще възкръсне” (19, 9-10), „Подвигът на младия червенокръстец” (19, 9-10). Наред със споменатите имена почти във всеки брой на „Младежки червен кръст” свои текстове – разкази или стихотворения, печата и Веса Паспалеева: „Непознатият златар” (17, 1), „Медените питки. Картинки от село” (17, 2), “Баячки” (17, 3), „Майка” (18, 5) и др. Те имат просветителски и поучителен характер. Могат да се приемат като художествена илюстрация на изнесените в каре норми и правила на поведение: “Грижи за чуждото здраве.”, „Смелост, работливост, търпение” и т.н. Редно е да се отбележи, че през периода, за който говорим, оформлението на книжките цели по-ясна тематична обвързаност, което пак е знак на опит за дисциплинираност. Изданието никога не забравя и не пренебрегва основната си задача – да възпитава, като формулира ясна система от морално-етични принципи и ценности и настоява на приложимостта им в живота. Друго известно име на страниците на списанието е Стилиян Чилингиров. Кратки разкази – „Напаст”(17, 1), „Турци” (17, 3-4), „Коледни заговезни” (18, 5), „На Шипка” (19, 7), и стихотворения – „Когато стъпите” (18, 1), „Изповед” (17, 3-4), “Блазе му” (17, 3-4), отразяват творчеството му тук. Те се вписват в очертания тематичен модел, но по-скоро в неговия християнски аспект. Две стихотворения – „Прави добро” и „Молитва” (17, 7), са публикувани с бележка под линия, че са написани специално за „Младежки червен кръст”. През 1939 г. са отпечатани “Химн на Българския червен кръст” и „Марш на Младежкия червен кръст” (17, 6), чийто автор е също Ст. Чилингиров. Мирът, любовта, надеждата и идеалът са общите места в химните, пресечната точка на поколенията. Над тях – снимката на царското семейство. Последният период, 1946-1947 г., е най-краткият, белязан изцяло от следвоенната атмосфера и резките политически промени. Жертвоготовността в името на една кауза, темата за образа на партизанина, политическото – всичко това трайно се настанява на страниците на изданието в текстовете на Веселин Ханчев, стихотворението му „Великото име” (25, 1) например, в разказите „Аз служа” (26, 4) на Евгени Узунов, „Двамата” (26, 1) на Павел Вежинов; в тона на рубриката „Литература и изкуство”. Симптоматично и за времето, и за бъдещето е, че цяла една книжка (25, 6) е посветена на Първата национална конференция на Българския младежки червен кръст. Няколко броя по-късно изданието спира. Идва времето на други обществени организации, на други норми, на друг език, на друга идея за общност. Трудно може да се прецени степента на влияние на списание „Младежки червен кръст”, както и неговата популярност. То е от онези периодични издания, чиято роля е да разпространяват и възпитават универсални хуманни ценности у подрастващите и така да допринасят за тяхната социализация, за формирането на личности. В това негово начинание, което продължава немалко време литературата заема своето малко, но важно място. Маринели Димитрова (Институт за литература - БАН)