СВЕТЛИ ЗАРИ Месечно ученическо литературно списание. Ред. к-т. Русе, п-ца Д. Петров. 8°. Ц. 3 лв., год. аб. 20 лв. 500 тир. 1 1-10 15 март 1921 – ? 1922 2 1-10 ? – дек. 1922 3 1-2 1923 Продължава под загл. “Стяг” (1925-1926). От 2 подзагл. Месечно ученическо списание за литература, критика и художество. Адрес на редакцията Петър Спасов – Феликс; 3 адрес на редакцията Владимир Радев. Печата се и в п-ца Бр. Златеви. “Светли зари” е от многото опити учащата се младеж от едно населено място да създаде своя трибуна за художественотворческа изява и по възможност да привлече сътрудници и читатели от по-широк регион. Като правило повечето от тези издания се ограничават в избора на съмишленици, като се насочват главно към собствената си ученическа среда. И най-често тяхното дело е твърде кратковременно. “Светли зари” е както потвърждение на “правилото”, така и едно от малкото изключения от гледна точка на времеустойчивостта си. То просъществува близо три години и от него излизат 22 книжки. Очевидно е срещнало подкрепата не само на ученици от един немалък район (почти цяла Североизточна България), но и на родители и учители. Във всеки случай на титулната страница е отбелязано, че се одобрява от учителския съвет на Русенската народна мъжка гимназия с писмо № 211 от 3.III.1921 г. През същия месец излиза първата му книжка, а редакцията получава поздравления за начинанието, очевидно предварително огласено. От неизменната за подобни издания уводна статия (П. Митюрин. “Нашият път” – 1, 1) става ясно, че “Светли зари” ще се противопоставя на онези младежи, които са натрупали “куп лицемерства и престъпни работи” (?!), че ще се вслушва в съветите на учителите, които се стремят “да ни дадат насока в един хубав живот”. Освен това “Светли зари” има амбицията да бъде “закрилник на всеки младежки идеал, на всяка инициатива”, като за тази цел ще разчита на моралната и материалната младежка подкрепа. А в статията на Peer Gynt “Духа на времето” (1, 1) се провиждат програмните намерения на редакционния комитет по отношение на литературата. След констатацията, че всеобща тъга и унилост оформят “духа на времето” през 1921г., авторът заявява: “И затова с радост, с вътрешно задоволство се посрещат трудове, в които колко годе има, макар само и отблясъци на индивидуализъм. Защото само чрез него творчеството ще може да се освободи от духа на времето... Защото индивидуализмът е това нещо, което липсва в българската литература.” Същият автор в 1, 2 прави оценка на успеха на първата книжка (“не беше шедьовър”, “Успехът е среден”). Търсенето на обществен резонанс от страна на редакцията на “Светли зари” продължава и в 1, 3 – в статията “За нас” П. Митюрин се жалва от името на младежта (“никой почти не се грижи за нас”), доста несправедлива жалба впрочем, като се има предвид, че списанието не загива така скоро. Естетическите и литературни стремежи се засвидетелстват още в редакционна бележка (1, 8-10), в която се говори за “освобождението от тежките рутина и традиции”, за “чисто изкуство” и пр. В следващите две годишнини програмните изявления престават, оставя се на поместените текстове да свидетелстват за възгледите на редакционния комитет. В първата си годишнина списанието се стреми към известно разнообразие. Освен художествените текстове, на страниците му намират място и рубриките “Критична трибуна”, “Дружествен живот”, “Из писмената папка” (в нея се отговаря на кандидат-сътрудниците), “Вести” (из ученическия живот в Русе), “Конкурсна страница” (“Светли зари” обявява конкурс за стихотворение, стихотворение в проза и разказ по зададена тема), “Отзиви” (за сродни списания и вестници), “Рецензии” (отзиви за книги). От началото на втората годишнина списанието придобива почти антологичен характер. В него с малки изключения изчезват рубриките, вестите и коментарите и надделява поезията. Преводните творби в цялото издание са рядкост, прозата има епизодично присъствие. Въпреки че екипът от сътрудници се обновява с нови имена в течение на трите годишнини, навярно редакционният комитет остава неизменен през цялото време. Във всеки случай основните му фигури са Петър Спасов (Феликс) и Владимир Радев (Валдемар). И ако в него влизат ученици от горните гимназиални класове, то това обяснява спирането на списанието. То просто не е обновило навреме състава на редколегията, поради което с изкласяването на членовете й “Светли зари” престава да излиза. През 1925 г. то се подновява, но вече под друго заглавие – “Стяг”. Поезията е жанр на най-голяма почит в “Светли зари”. Тук смело се печатат многобройни ученически опити на поетическото поприще – къде некадърни или подражателни, къде по-сносни и оригинални. До поетически шедьоври и открития редакцията не успява да се добере, но не е без значение и насърчаването на учащите се младежи към една духовна дейност и потреба, така нужна за възпитанието на бъдещия зрял човек. Диапазонът на лирическите теми в списанието е широк – от вазовско родолюбие и преклонение пред красотите на родината и устойчивостта на българина, през пейзажната лирика, темата за живота и смъртта, упованието в Бога, социалната съпричастност, до неизбежните за младежката възраст любовни трепети във всичките им нюанси. Всичко това най-често е в една минорна тоналност, съкровено-приглушено, по-скоро с отсянка на обреченост, неудовлетвореност и безизходност, отколкото с избух на тържествена радост и оптимизъм. Такъв е духът на времето, както се опитват да обяснят нагласата си в споменатата вече програмна статия. А и най-често такива са образците, които в повечето случаи младежите от “Светли зари” следват до подражание: при поезията – Вазов, Яворов, Дебелянов, Лилиев, Ясенов; при поезията в проза – Николай Райнов, Оскар Уайлд и др. И както при всяко подражание, мотивите са заети, а емоционалната нагласа някак измислена, несвойствена; образите – вече клиширани, със сходни метафори, повтарящи се епитети. Понякога липсва дори упражняването в ритмика и рими. Ала в ученическите списания по начало е пресилено да се търсят изненадващи постижения, дори при автори, които по-късно изявяват литературен талант. И още нещо свойствено за този род издания – голяма част от сътрудниците използват псевдоними, навярно съзнаващи с някакво неудобство незрелостта и несръчността на своите поетически опити. Ето защо ще отбележа само някои по-сполучливи работи. С умелост на перото да внушава убедително лирическото настроение се открояват стихотворенията на младата Весела Страшимирова – “Видение” (1 , 2), “Като чайка” (1 , 3) и “Луната пламнала изгрява...” (1, 4-5); “Вечерни песни” (1, 4-5) на Люб. Георгиев; “Отломени рубини” (1, 7) на Мар. Чокоев; някои стихотворения на Недялко Месечков във втората и третата годишнини. Разнообразие с опитите да се пише в свободен стих внася участието на Горан Павлов, Живко Симеонов, Петър Спасов (Феликс), Теодор Чакърмов, Горянин (Константин Попов). А иначе списъкът на стихотворците в “Светли зари” е доста по-дълъг: Владимир Радев (Валдемар), Л. Гертнер, П. Драгоев, Дим. Панчев, Генчо Колев, А. Перев (Andro), Пенчо П. Русенов, Никола Ст. Кермекчиев, Иван Пенков (Жан П.), Здр. Н. Ганчева, Г. Севилов, П. Тихолов, Нед. Кандев, Борис Т. Марков, Sirius (стихове на фр. ез.), Н. Овчарова, Хр. Флоров, Дим. Миленски, Пан. Тодоров, А. Калоянов, Бистра Тутева и още поне толкова имена на автори на стихове, поезия в проза, импресии. Някои от тези сътрудници изпращат в “Светли зари” и свои опити в изкуството на поетическия превод. С. Денев поднася на читателите стихотворенията на Х. Хайне “От моите сълзи...” и “Лежи чаровна пролет...” (1, 4-5), а Горан Павлов превежда “от оригинала” в свободен стих “Вълшебникът” (от “Тъй рече Заратустра”) (2, 5-6) на Фр. Ницше и стихотворението на шотландския поет Джо Хъл “Скръбта” (2, 8-10). Странно е, че списанието не се пълни с преводни стихотворения в проза, така модни навремето, но това е навярно поради разчитането на собствени сили и липсата на опит и кураж да се работи с чуждоезичен поетически текст. Прозата почти напълно липсва на страниците на “Светли зари”. Тук на почит е само поезията – в стихове или лирична проза. Инцидентно появилите се два-три текста са далеч от класическото повествование. Изключение прави само мемоарният разказ на Йордан Просеничков “Спомени” (1, 2), възкресяващ моменти от детството. Две работи, определени жанрово като разкази, печата Петър Спасов (псевд. Феликс) – “Жертви” (1, 1) и “Горски странник” (1, 2). Въпреки разказването и сюжетността, в тях доминират похвати, които ги доближават до поезията в проза – символно-окрупнени образи, метафори, силно субективно авторово присъствие. Така звучи и “Удавеният орел” (1, 4-5) от Д. Гочев, легендарна проза с подзагл. “Фрагменти из “Три пътя”. Тези текстове, разбира се, с нищо не допринасят за качественото обогатяване на списанието, те дори не го и разнообразяват, тъй като са малко на брой и излизат в първите му книжки. Така годишнините на “Светли зари” приличат все повече и повече с течение на времето на стихотворни сборници. Няколко бележки и литературни портрети представят в списанието личностите на Иван Вазов (От редакцията. “In memoriam” – 1, 6), Теодор Т. Крайчев (А. Калоянов. “In memoriam” – 2, 1) – с бележка за 18-годишния младеж от ред. к-т на сп. “Хиацинти”, сътрудник на “Голгота”, “Фар” и “Пряпорец”; Фридрих Ницше (авт. Горан Павлов, 2, 5-6), определен като гениален мислител и художник; Джо Хъл (авт. Камен Христов, 2, 8-10), от когото в “Светли зари” се печата едно стихотворение. Към тях могат да се причислят и “студиите” на Горан Павлов за сътрудниците на списанието Живко Симеонов (3, 1) и Асен Калоянов (3, 2). Нищо показателно не може да се извлече от тези доста неумели или компилативни публикации – те са просто опити да се характеризира творчеството на случайно избрани автори, а не ориентир за естетическите позиции на редакцията. Въпреки афиширането на индивидуализма като поетическа страст и художествена цел, “Светли зари” си остава твърде еклектично в избора на образците и похватите. И при все че мнозина автори се опитват да следват това естетическо верую, те по-скоро профанират на практика идеите си, отколкото да постигат истински художествени резултати. В рубр. “Културен преглед” се срещат няколко публикации, които издават предпочитания към модерното изкуство: Камен Христов. “За модернизма” (2, 5-6), в която се заявява “Модерна е симболиката”; Цветан Добрев. “Импресионизмът” (2, 5-6), текст за френските художници-импресионисти; Цветан Добрев. “Декоративно изкуство” (2, 7), с акценти върху историята на декоративното приложно изкуство, декоративната фантазия, стил и орнамент; Цветан Добрев. “Безпътицата на миналия век” (2, 8-10) – отново из историята на изобразителното изкуство; и от неизвестен автор “Бранд и свръхчовекът” (1, 2), резюмиран реферат за Х. Ибсен, норвежката природа и Ибсеновата драма ''Бранд”. Тук ще отнесем и есето на Николай Елхов (псевд. на Йордан Просенички) “Бели светлини” (2 , 5-6), в което за съвременното художествено слово се пише като за “мозайка от притчи: тежки като стомана, мъдри като древност”. Актуалните критически отзиви и рецензии в “Светли зари” са не само малко, но за съжаление почти не дават представа за читателските интереси на младежите. Ако те са някакво реално свидетелство за предпочитани автори, то тъжно е, но трябва да се каже, че тези млади хора са се занимавали главно със себе си и със сродни издания. В 1, 2 се печата първият отзив за ученически списания и вестници. В края на първата годишнина в рубр.”Рецензии” (1, 8-10) анонимен автор пише поощрителни думи за стихосбирката на ученика от Разград и сътрудник на “Светли зари” Люб. Георгиев “Спомни си”. Във втората годишнина Камен Христов оценява литературното съдържание на русенското младежко списание “Лампион” (2, 1), в което печатат голяма част от авторите на “Светли зари”; Валдемар (Вл. Радев) помества отрицателна бележка за младежкия лист “Литературен преглед” (2, 5-6), издаван в русенското с. Щръклево; Б. Малджиев проследява “Критиката в нашите младежки списания” (2, 7), а Йордан Просеничков пише отрицателна рецензия за стихосбирката на Хр. Михайловски от Червен бряг “Тайните на душата” (2, 2-3). Младежките списания са обект на демонстративно пренебрежение в бележката на Георги Ботев “За списанията” (3, 1). Откриваме и една авторизирана статия от немски на Тео Николаев под загл. “Пътят на театра” (3, 2), без посочен източник. И сред всичкото това дребнотемие, в рубриките за актуална критика срещаме критическото есе на Кирил Кръстев “Градът – сборник на най-младите” (2, 8-10). Каква е връзката на Кръстев с младежите от “Светли зари” не е ясно. Още по-необяснимо е отпечатването на този текст тук, освен ако това не е акт на самоотвержена самокритика, тъй като той визира по един напълно оправдан, ала и доста нелицеприятен начин поезията на именно тези младежи . Със завидна артистичност и игрословие, образно и изненадващо авторът нахвърля основните характеристики на тази младежка поезия – сантиментална и повърхностна, подражателна, неавтентична още в емоционалността си, а следователно фалшива, патетично-заклинателна, изобилна с “толкова много сребърни причастия, бижутерийни имитации и морни пътища... неизплакани сълзи, неизречени тайни... толкова ДУША. Някой е развратил тия деца с една опасна дума: ДУША”; поезия на един “ЛЪЖЕКЛАСИЦИЗЪМ”, “лъжекласицизъм на душата”. Как е бил преглътнат в списанието този възедричък хап, поднесен от К. Кръстев, също не е ясно. Във всеки случай след първите две книжки на третата годишнина “Светли зари” спира, за да се възстанови две години по-късно под загл. “Стяг”. В историята на литературната ни периодика списанието стои в чекмеджето с надпис “ученически издания”, в историята на художествената ни словесност – в чекмеджето с надпис “опити”. Кирил Кръстев завършва есето си така: “Опитите обаче не се показват. Те се консервират единствено в албумите.” Бидейки и архивар, литературният историк от време на време обаче подрежда албумите, издухва праха от тях, поприпомня съдържанието им и ги прибира отново. Пенка Ватова (Институт за литература - БАН)