NALIS Repository

Пурпуръ : Двуседмично пролетарско списание за литература, критика и искуство

Пурпуръ : Двуседмично пролетарско списание за литература, критика и искуство

 

PURPUR Двуседмично пролетарско списание за литература, критика и изкуство. Урежда ред. к-т. София. 4о. Ц. 2 лв., год. аб. 48 лв. 5000 тир. 1 1-22 1 май 1921 – 15 дек. 1922 2 1-18 1 ян. – 15 септ. 1923 От 2 подзагл. Художествено-пролетарско списание за литература, критика и изкуство. От 2 излиза три пъти месечно. Ред. А. А. Лебедев; урежда ред. комитет. Печата се в печатници: Франклин, Златна буква, Витоша и Политика. 2, 1 излиза като Специален предизборен брой. Списание “Пурпур” няма програмна статия, но за такава можем да приемем “Pro domo sua” (1, 7), подписана от Serge, от която стават ясни целите му: “Пурпур” започва своето съществуване при една строго определена програма: да служи според силите си на пролетарското изкуство.“; “Пурпур” искаше да бъде полезен на всички, които обичат, любят отрудените, измъчените, изтерзаните”. Но още след първия брой започват обвиненията, че анархистичните идеи, които списанието защитава, са интелектуалните убийци на пролетария. “Ние не искаме полемика с “Работнически вестник” – продължава авторът. Дори в Русия на П. Кропоткин, който не беше съгласен с теорията на Маркс, има паметник с надпис: “На един от най-великите борци”.” По-долу в статията се пояснява, че сега пролетариатът изживява трагедия по пътя на своето освобождение и това се дължи до голяма степен на сляпото доверие във водачите му. Още в началото (1, 1) редакцията приканва: “Колоните на сп. “Пурпур” са широко отворени за всички майстори на перото, трудовете на които не бъдат в разрез с подетата му пролетарска директива – да служи честно и безкористно на изкуството. За да се увенчае с успех това ни трудно начинание, необходимо е щото котерийните антагонизми, амбиции и разпри между революционните интелектуални сили на пролетариата да се прекратят, като се сплотят под едно и също знаме – развятото знаме на пролетариата.” Водеща фигура в списването на “Пурпур” е А. А. Лебедев (вероятно с руски произход), – анархист, личен приятел на П. Кропоткин, с когото поддържа връзка при пребиваването си в чужбина. Всички публикувани материали подкрепят една идея – анархизма. В “Що е анархистическа мисъл?” (2, 6) Тихин пише: “Анархистическата мисъл е мисъл на цялото отрудено човечество, която сей семето на безвластието. Анархизма – това е безвластният комунизъм.” “Пурпур” има точно определени рубрики: “Критика. Из литературните сфери. Критически преглед на нашия периодичен печат”, “Библиография” (в началото тук се публикуват по същество критически материали), “Свободна трибуна”, “Хроника”, “Поща”, “Събратски приветствия от провинцията до редакцията на сп. “Пурпур”, “Изкуства”, “Театър”. Във втората годишнина, когато се променя подзаглавието му и започва да излиза три пъти в месеца, някои от рубриките се променят: появяват се нови – “Под черния флаг”, “Другарски жестове”, “Интензивен живот”, а други отпадат. Като цяло, втората годишнина е по-слаба в художествено отношение, а списанието е спряно от властите. Въпреки декларациите си, че не желае спорове, “Пурпур” постоянно води полемики с тесните социалисти. В “Една досадна разправия” (1, 4) четем: “Работническите маси са преситени от политическите фрази на доморасли надменни функционери... “Работнически вестник”, скучно списваното “Ново време” и шутовски редактирания “Червен смях” не могат да задоволят работничеството.”; “Молитвите на тесните социалисти да се противопоставят на сп. “Пурпур”; “Ние бдим. Партията не може да позволи на убоги бездарници да поднасят всякакви глупости на пролетариата.” Авторът на статията подробно проследява кои личности са в българския пролеткулт: Г. Бакалов, Полянов, Смирненски, Л. Дюгмеджиеев, Ив. Клинчаров. “Посочете една страна, където литературните сили да са разцъфтели под благотворната закрила на Пролеткулта? Русия? – пита “Пурпур” и продължава – Нима Ада Негри, Горки, Блок, Зиновиев и ред други великани не изникнаха посред най-неблагоприятни условия.” В “Един заслужен отговор” (1, 10) списанието реагира на лични нападки срещу редактора Лебедев, набеден, че в странство бил вестникопродавец, а сега – финансов агент. По подобен повод е и “Един предизвикан отговор” (1, 8), където Лебедев изрежда, че имал докторат по право, диплом по финансови науки; завършил е лингвистика в Лондон и има шест издания на книги на френски език. Характерно за сп. “Пурпур” е, че на първа страница на всеки брой има биографични очерци за изтъкнати революционери. Например на П. Кропоткин са посветени няколко статии. “Лични спомени” (1, 2) е нарекъл статията си за него А. Лебедев. През осемгодишното си “свободно изгнание” (както сам Лебедев го нарича) в Западна Европа, като анархокомунист и революционер, той се запознава с П. Кропоткин през 1910 г. в редакцията на анархокомунистическия журнал “Freedom”. Като личност Кропоткин е бил “хармония на качества на учен – детерминист и еволюционен философ, мислител, борец, пламенен пропагандатор и наред с това по професия – геолог и географ. Самият Лебедев се смята за ревностен негов ученик и последовател. В друга статия за него (1, 15) Пролетарий пише: “Когато искате да обидите някого, няма друга дума, а само кажи – анархо-тесняци, анархо-либерали, анархо-общоделци. Какво е анархията? Не е ли тя едно въплощение на човешкия стремеж към абсолютна свобода? Декретите на болшевиките са само етап към мечтата.” В списанието са поместени без подпис и следните очерци-портрети: “Михаил Бакунин” – родоначалникът на анархизма в Русия (1, 14), “Франциско Ферера и Гардия” – испански анархист (1, 16), “Еужен Варлен” – основател на Първия Интернационал (1, 13), “Анри Барбюс” (1, 13), “Жан Жорес” (1, 11), “Луи Огюст Бланки” (1, 17), “Луиз Мишел” (1, 18), Анатол Франс” (1, 20), “Карл Маркс” (1, 13), “Роза Люксембург” (1, 14), “Карл Либкнехт” (1, 5), “Макс Хьолц” (1, 6; 1, 19), “Ленин” (1, 3), “Плеханов” (1, 10), “Вера Фингер” (1, 16), “София Петровская” (1, 15), “М. Горки” (1, 4), “Петьофи” (2, 13). Аферата “Сако и Ванцети” по онова време е развълнувала силно и българската общественост. Лебедев пише в рубриката “Политически обзор” (1, 10): “Не е прецедент в човешката история вместо правосъдие да се сблъскваме с насилие.” На българските дейци са посветени очерците: “Една комунистическа двойка” (1, 7) – за Вела и Димитър Благоеви, “Георги Бакалов” (1, 8), “Никола Харлаков” (1, 9). Голяма част от тези очерци носят подпис – Пролетарий. А може това да е самият редактор Лебедев. За характера на сп. “Пурпур” съдим до голяма степен и по отношението му (в повечето случаи негативно) към тесните социалисти. В редакционната публикация “На божествата от Шарения мост” (1, 15) четем: “Хората от “Работнически вестник” са последователни в едно – да хулят и клеветят, да правят политически доноси против всички, които не споделят техните идеи. В други страни може да има няколко революционни движения (Германия – 4, 5, Англия – също). У нас – не. Една тясносоциалистическа – наречени комунисти... Водителите на тази партия са взели от Свети Петра искрата на революцията и ако някой се опита да я открадне – пази боже. Мародери, забъркани глави, анархисти, провокатори, контрареволюционери – това е речникът им за опонентите им.” Статиите “Кои са спирачите на революционното движение в България (1, 10), “Около една афера” (1, 13) и “По повод строителната политика на тесните социалисти” (1, 6) са израз на идейните несъгласия помежду им. Във втората годишнина на списанието са поместени две основни статии: “Анархически комунизъм” от Новомирски (2, 1-2) и “Защо се преследват, затварят и разстрелват анархистите” (2, 12), посветени на идеите и борбата на анархистите. И една друга силна статия – “Не избирайте касапите си” от Струмнински (2, 11). Тя започва с мото от Октав Мирбо: “Овцете отиват към сааханата, те нищо не си приказват, на нищо не се надяват, но те поне не избират касапина си, който да ги заколи, ни буржоата, който да ги изяде. По-овца от овците, по-животно от животните – човекът избира свойте касапи и свойте буржоа.” По-долу в статията авторът доказва, че не чрез урните, а през барикадите ще се добие свободата и апелира: “Работници, станете революционери и не избирайте касапите си.” По повод 50 г. от обесването на В. Левски е отпечатана статия на Смирнов (2, 5). В нея с казва, че този “безумец”, който няма подобен нему, мечтаеше за общество без потисничество. “Чий е Левски? – пита авторът – Само на анархизма.” Поезията в сп. “Пурпур” е все така слаба, както и останалите материали. Стиховете са от неизвестни автори, като изключим две също доста слаби творби на младия тогава Ангел Каралийчев (с псевд. Акакий Акакиевич). Десетина от авторите се изявяват в “Пурпур” с по 3-4 стихотворения, а всички останали – еднократно. За съжаление много малка част от псевдонимите са разкрити. Четири страници от първия брой на първата годишнина (1921) са запълнени от поетичните творби на редактора Лебедев. Първата, “Pro Patria” (1, 1-2), се състои от пролог, четири части и епилог. На места стихът е прекъснат от следния текст, набран с едър шрифт: “Основният закон на България – конституцията гласи в своя член 79: Печатът е свободен. Никаква цензура не се допуска.” “Над гроба на Михаил Бакунин. Елегия” (1, 7) е датирано от автора – 18. Х м. Berne. “Страници из сонетните сбирки на пролетарския поет А. А. Лебедев”. Под това заглавие авторът се оплаква от литературните критици, които не са зачели творбите му. По-долу са поместени по едно стихотворение от пет Лебедев и стихосбирки. Стихотворението “Трудът” из “Тишина в пространството” (1, 1) е едно от най-сполучливите. Следват “Свобода” – из “Тъга в Гетсиманската гора”, “Вампир” – из “Скърбящ гений”, “Първи май” – из “Светлина в Мрак”, и “Царство Шопладния” – из “Земя в пламъци” (1, 1). Във втория брой на списание из сбирката “Тишина в пространството” е избрано стихотворението “Комета”, а от “Тъга в Гетсиманската Гора” – “Le souverain” (1, 2). Стихотворението “Comparaisons” – из “Скърбящ гений” е с посвещение “На социалния български поет Хр. Ботев”, като се прави сравнение между Ботев и тяхната пролетарска борба. Следват “Прокурорът” – из “Светлина в мрака” и “Балкански полуостров”- из “Земята в пламъци” (1, 2). Всъщност това са всичките поетически опити на А. А. Лебедев. А ето и две стихотворения от Акакий Акакиевич, псевдоним на А. Каралийчев. В “Поспри” (1, 5) поетът пише: Поспри за миг, другарю, уморен От трудът тежък в фабриката душна. Второто стихотворение – “Градът” (1, 13), също звучи скръбно и минорно. “О, майко на бедняка” – обръща се поетът. Като цяло това са слаби поетически опити на младия Каралийчев. В първите няколко броя се появява често Любомир Страдов. Негови са: “Актриса” (1, 2), “Молба на стареца” (1, 2), “На твореца-роб” (1, 4), “Париж и Петроград” (1, 5). Името му се появява отново едва във втората годишнина под едно доста посредствено стихотворение “Бунтовна песен” (2, 6). Друг поет от страниците на сп. “Пурпур” е Лиров. Под заглавие “Камбаната звъни” са включени две стихотворения. В “Бъди проклет” (1, 7) авторът пише: “...винаги ще помня на майка си нещастна горещите сълзи”. Второто стихотворение – “Да звънне кървав меч” (1, 7), е патетичен апел за борба. По Чинтуловски зове поетът и в “Странджа, Странджа” (1, 11) и “Откъслек” (1, 12). “Учителю беден” (1, 12) рисува образа на учителя, водача, носителя на идеята. Последното стихотворение от този автор е “Поета, който не умира” (1, 17). Няколко пъти на страниците на списанието се появява Ж. Д. Железний. Първо е отпечатано призивното “Руши” (1, 8). “Разбойници” (1, 17) отговаря на въпроса, от какво се ражда насилието (”Роди ни нас обществото и злъчен присмех на тълпата”). В същия брой е и едно доста слабо стихотворение в проза – “Проклятие” (1, 17). Алегорично звучи стихотворението “Паяк” (1, 16). А ето и клетвата на поета в “Клетва” (2, 18): Клетва свята с вяра ще положа пред олтарът на смъртта и свидетел нек ми бъде ножа, че ще мра за любовта. От З. Аберов са отпечатани пет стихотворения – “социални поеми” в бели стихове “Дигай се” (1, 16) и “Ней”, които са доста слаби, както и следващите: “Работник” (1, 17), “Кажи ми, глад” (1, 19) и на “Великия руски народ” (1, 19). На сп. “Пурпур” сътрудничи и Йордан Земенски. Неговите стихотворения “Свобода” (1, 4) и “Пред разсвет” (1, 6) са оптимистични и бойки, но не се отличават с художественост. Пак вярата в победата и призив за борба е рефренът и в “Нов живот” (1, 14). Фанатична вяра – това е комунистът – внушава ни поетът в “Комунист” (1, 15). Друг автор от страниците на списанието е Северов. И трите му стихотворения са слаби: “На Х” (1, 6), “Съветска Русия” (1, 7), “Революционна парола” (1, 15). “Първомайски акорди” (1, 2) е с подпис Аластор. Звучи борбено, но до комичност тромаво: “Другарю поп, къде ще служиш ти? Буржуй, тогас кого ще грабиш ти?” Смирнов е автор на три стихотворения: “Contradiction” (1, 1), “Буря” (1, 3), “Към проблясък” (1, 4). И трите са елементарно декларативни. Друго име в поезията на “Пурпур” е Рахметев. “Адрес” (1, 9) е неговият първи опит. “Пролетарска песен” (1, 12) е песен за неволите, а “Комунистическо верую” (1, 14) звучи като клетва. Алеко Вихров се представя със “Съмнения и надежди” (1, 10) и “Икар” (1, 11). Алеко Земни печата две стихотворения: “Към слънце и живот” (1, 3) и “Поет на червените” (1, 7). И още едно подобно име – Алеко Върхов. Дали има нещо общо между тези автори можем само да предполагаме. Негови са: “Към близкия” (1, 2), “Лебедова песен” (1, 2) и “Демагозите” (1, 7) с адрес “довчерашните водачи – “въжеиграчи”. С две стихотворения се изявява Г. Грозний: “В затвора” (1, 13) и “Предвестници” (1, 15). Повечето автори на поетични упражнения в сп. “Пурпур” се появяват само по един път – С. Линов, Otto Rot, Д. М. Октомврийски, Люцифер, Самум, Иван Златний, Ив. Мак, Бъднов, Плебей, Икс Ален, Бридж, Ц. Лунин, Ронби, Бурянин, Бродер, С. А. Божурски, Зеро, Бирмингам, Самотник (псевд. на Георги Жечев Текелиев), Грим, Степняк, Генчо Гроздев, Одинокий. Втората годишнина на списание “Пурпур” е по-слаба в художествено отношение. Появяват се нови имена; всъщност нито един от авторите от първата годишнина не се среща тук. Доста сътрудници са от провинцията. Лавион от Търново печата две стихотворения. “Песента на робите” (2, 6), където анархистите са наречени “разрушители-градители”, и “В деня на разрушението (2, 18). Тошкин посвещава стихотворение на бореца-анархист – “На Мазнев” (2, 7), а второто се нарича “На духовните търговци” (2, 17). Иван Симеонов Волний пише “Кървава песен” (2, 2) и “Желание” (2, 3). От Стръмниниски са отпечатани две стихотворения: “Под черния флаг” (2, 3), посветено на анархиста П. Мазнев, и “Сбогом казармо” (2, 10). Подпис Илпо носят още два слаби в художествено отношение текста: “Безсънни нощи” (2, 14) и “Към анархия” (2, 16). Останалите сътрудници се появяват на страниците на списанието само с по едно стихотворение. Това са: А. М., Б. Бунтов, Скиталец, Б. Дърдарин, Nonima, Р. Красний, Недоволник, Виноградов, Млад Бараба, Чернозвездин, Черняк, Гроздар Илин (псевд. на Георги Цв. Грозданов, А. Бунтарски, Черний, Никита, Страхил, Маринин, С. А. Божурски. И едно стихотворение, което е малко над средното ниво на цялата поезия във втората годишнина. Негов автор е Буреносец (2, 18): Бунт Плакарди Знамена Изпити човешки лица Знамена И черни плакарди Те идат - Окъсани, голи И бледи в нощта В очите им огън В душата им буря Що троши, ломи Що убива Те идат В сравнение с поезията прозаичните текстове в “Пурпур” се отличават с относително по-голямо тематично и жанрово разнообразие. Активен сътрудник в първите броеве на “Пурпур” е Otto Rot, но опитите му са доста слаби: “Скица с карандаш” (1, 4), “Хей, звънори, бийте камбаните (1, 5), “Червената сянка” (1, 12), “Надигат глава”, са все патетична възхвала на революцията. Активно участва в списанието и Kant (псевд. на Константин Николов Кантарев). “Лист от дневника ми” (2, 2) е тъжен размисъл за съдбата на угнетените. “Престъпната” (1, 6) – изповедта на една жена принудена да продава тялото си. “Камбаната” (1, 7) е опит за импресия, “Разбойникът” (1, 9) представлява монолог на затворник-анархист. В “Изповед” авторът се обръща към любимата: “Другарко, пролетарко, любя в теб анархията свята”. В първата годишнина срещаме и Лиров, познат ни от поетическия отдел на списанието. Първият му разказ е “Стачка” (1, 1). “Deprofundis” (1, 2) също няма особени художествени качества. “Провинциален живот” (1, 6) и “Над гърнето с боба” (1, 12) отразяват личните му преживявания като учител в провинцията. Размисли за децата, за учителите-фелдфебели, без всякакъв педагогически опит; за жаждата да участва в борбата, която жертва заради дълга “да учи и възпитава децата на роба”. Подпис Черний носят три творби: “Спомен” (2, 8), “Свободата” (1, 15) и “В комендантството” (1, 16). Повече внимание заслужава последната. Тя е вълнуващ разказ за бедния човек, героя от войната Симо, дръзнал да се противопостави на моралната разруха на командирите си и платил за това с живота си. Авторът на може би най-добрата белетристична творба е Бродяга. Разказът му “Словослагатели” (1, 7) прави впечатление с умението на разказвача да индивидуализира образите, с психологизма и умелото разгръщане на фабулата. Магда е словослагателка, харесва младеж, когото арестуват, защото разобличава господарите. Ето края на разказа: “През прозореца долита ехо от някаква кабаретна песен. Морно се носи песента на машините и се слива със звона на буквите, а над всички тия отрудени, гладни мизерни, витай стихията на борбата и тихия блян на възроденото човечество за равенство, братство, свобода.” Втората творба от Бродяга възпява стихията на разрушението. Инцидентно в “Пурпур” се появяват С. Линов, Ив. Златний, Л. Страдов, Меркурий, Ася Чепински, Твой някогашен Никарагуарников, Бел Роб, Клетник, Вл. Мадолев, Спаскин, Безумната, Серьожка. На страниците на списанието се печата и една по-дълга творба – “Из дневника на един войник през време на голямата война” (1, 11-19) от Фронтов редник. Датирана е “юни 1917 – 12. 1918”. Това е документален разказ, продължаващ в девет книжки. Прави впечатление добрият стил, сполучливо балансираните документалност и художественост, културно изложение на събитията през войната. Срещат се и доста верни народопсихологически наблюдения. Драматични и ужасяващи са разкритията от “кухнята” на войната. Войникът е най-евтината военна вещ. За офицера е важно само да се прочуе – колкото повече жертви, толкова повече слава. Авторът се опитва да анализира защо тактиката и стратегията през Балканската война са слаби. “Колко хиляди български синове загинаха, колко майки, жени, сираци заради едничката военна мъдрост – “Напред на нож!” Следва заключението, че ако се проследи българската история, ще видим как народът ни още от турско робство слага равенство между началник и изедник; винаги се отнася към властта с омраза. И още едно наблюдение: “Говорим за българския народ, но аз нямам представа за българина и за неговата национална физиономия. Това, което наричаме български народ не е хомогенна маса,...един с един не си приличат и групата представлява сбирщина от всички земни вери. Колкото си приличаме по лицата, толкова и по душите: нямаме задушевна връзка като народ; всеки обича родното си място, своите ниви и гори, но не и България... България със своето население прилича на голям азиатски панаир, гдето всеки интерес гони и другите гледа да измами.” Това е най-сериозната и сполучлива творба на страниците на “Пурпур”. Критическите публикации в списанието са два вида – общи и рецензии за конкретни произведения, театрални постановки или изложби. В първата годишнина са отпечатани няколко статии по общи литературни въпроси. Статията на д-р Л. Дюгмеджиев “Изкуството, артистът и революцията” (1, 1) се препечатва от майския брой “Ботйов лист” на Комунистическия съюз на артистите, музикантите и театралните служащи в България от 1920 г. Авторът проследява развитието на класовия характер на изкуството при различните обществени формации до днес. “Артистът днес няма свое аз. Валиден е само законът за печалбата.” Изводът е, че само чрез революция може да се сложи кръст на старото. Otto Rot е автор на неголямата статия “Поезията” (1, 6). Тя започва с Лесинговото “Поезията е движение”, за да утвърди, че поезията днес е ехото на борбите. П. Миров печата статията “Пролетарската поезия у нас” (1, 13), като начева с твърдението, че истинското пролетарско изкуство ще излезе изпод ръцете не на хора от писателския занаят, а от хора на физическия труд, както руската пролетарска поезия от самия пролетариат. Анализира се дейността на Д. Полянов и книгата му “Железни стихове”. Според автора Полянов, макар вече 25 г. да пише, е поет от последна величина: “...неговите червенушки показват, че би могъл да напише цялата българска история в стихове от Адам и Ева до днес”. “Чернишевски и Ботйов” е бегла литературна бележка от Д-р Ипсилон (1, 2), който твърди, че всеки иска да си присвои Ботев. В статията липсват задълбочени анализи за сравнението на двамата творци. Засяга се и въпросът за политика и литература, за “социалната кал” в литературата. Не са спестени нападките срещу Вазов и К. Христов, срещу “Развигор”, “Златорог” и “Везни”. Пак на Христо Ботев е посветена статията “Някога и днес” с подпис Ю. Ю. (1, 3). “Нашият народ с гордост би могъл да каже: това, което е Волтер за Франция, Вилхелм Тел за Швейцарските кантони, Хайне за Германия и Гарибалди за Италия, това е Ботйов за нас” – пише авторът. Статията “На кого е Вазов” с подпис Н. Ф. Гинев (1, 9) е препечатана от Пловдивския “Народен вестник”. Според автора Вазов е “буржоазен поет”. В неговите творби България е рай; очите му са затворени за бедите. И още една обща статия – “Из литературните сфери. Критически бележки за нашия периодичен печат” (1, 5). Авторът Би-План разглежда пространно развитието на периодичния печат у нас и пише: “Едно време у нас вземаха перото само онези, които имаха готови песни в своята душа, които бяха идеалисти, ревностни служители на една идея.” На страниците на сп. “Пурпур” са поместени и няколко критически отзива за вестници и списания. За сп. “Везни” пише Един от Двенадцать (1, 11). Той укорява Гео Милев в непознаване на народа. В нападките си стига доста далеч, като го нарича “палячо и въжеиграч”, а анализирайки Гео Милевото стихотворение “К. Сарафов”, съвсем забравя добрия тон, обвинявайки го в невменяемост. За сп. “Развигор” Бузалък (1, 13) пише, че не приема декларациите на вестника за независимост. По-нататък следват рецензии за “Работническа мисъл”, “Огнище”, “Благоденствие”, “Вестник на жената”, “Вестник на вестниците”, “Анархист”. В рубр. Библиография обикновено се поместват хвалебствия за лиричните творби на редактора Лебедев. Ако се съди от обидата, че не са забелязани от българската критика, вероятно са писани от самия него. Преводните публикации в “Пурпур” са малко. От лирическите творби Лебедев е превел четири с подпис А. А. Л.: Карл Либкнехт – “Тиха пестница” (1, 2), Емил Верхарн – “Глава” (1, 11), Жорж Пиок – “Гробницата на Карл Либкнехт и Роза Люксембург” (1, 14), Х. Хайне – “Силезийските тъкачи” (2, 15). Поместени са още и преводи на два сонета – “Власт” и “Свобода” от Теодор Жан, в превод на Sunlight. Като се има предвид, че Лебедев владее три западни езика, неговите преводи са сравнително добри. Преводачите на прозаичните материали са все различни имена. “Прев. от китайски А. А. Лебедев” стои под разказа “Една ужасна нощ в ноктите на узаконени престъпници” (1, 3). Алеко Земни превежда поемата в проза “Към слънчевите върхове” (1, 2). Разказът “Без подслон” от Вера Фингер е преведен от руски от Юрданка (1, 10). Преводът на Куприновата творба “Една наздравица в 2906 година” (1, 1) е без отбелязан преводач. Също без името на преводача е поместен и разказът на Александър Сохачевски “В Сибир” (1, 1). Във втората годишнина са отпечатани четири преводни материала. Под заглавието “Ние сме анархисти” (2, 1) е отбелязано само името на автора – Идо Люси Грей. Преводът на “Това вий наричате живот” от Е. Арман е направен от Врански. И накрая два превода с подпис М. Т. – “Що е анархист” (2, 5) от Leon Prouvost и “Прагът” (2, 8) от И. С. Тургенев. Въпреки амбициите си сп. “Пурпур” не оставя особена следа в литературната периодика. И доколкото има някакво значение, то не е свързано с литературата на неговите страници, а се отнася до разпространението на идеите на анархизма в България. Росица Чернокожева

Recent Submissions

Search DSpace



Advanced Search

Browse

My Account

Discover

RSS Feeds