NALIS Repository

Литературенъ прегледъ : Ежемесеченъ ученически вестникъ

Литературенъ прегледъ : Ежемесеченъ ученически вестникъ

 

ЛИТЕРАТУРЕН ПРЕГЛЕД Ежемесечен ученически в-к. Ред. Ас. Лютаков. Русе, п-ца Д. Петров. 4о. Ц. 1 лв. 1 1 -10 апр. 1921 - март 1922 3-6 подзагл. Месечен ученически в-к; от 7 - Лист за литература и критика; От 7 ред.: Райко Славов, Дим. Добрев, съред. Любомир Георгиев; 9-10 гл. ред.-стоп. Д. Добрев, съред. Л. Георгиев. От 3-6 излиза в с. Щръклево, Русенско. Печата се в п-ца Данков-Леви. От 7 - 2о формат. Вестник „Литературен преглед” е до голяма степен по-малкото дете на редактора, писателя и общественика Димитър Добрев. През 1921 г. той е само седемнадесетгодишен, но списването и редактирането на вестника показват, че още от ранна възраст Добрев се подготвя за непрестанен труд, който по-късно ще превърне неговия „Светлоструй” в най-големия провинциален културно-просветен и литературен вестник, а самия него в една от най-уважаваните фигури в литературата. Неслучайно в своята статия „Светлоструй и неговия редактор” Йордан Палежев сравнява делото на Димитър Добрев с това на д-р Кръстю Кръстев и Владимир Василев, а „Светлоструй” с „Мисъл” и „Златорог”. Неслучайно Добрев успява да привлече за сътрудници в „Светлосруй” едни от най-бележитите автори в нашата литература – Антон Срашимиров, Людмил Стоянов, Стилиян Чилингиров, Елисавета Багряна, Владимир Полянов, Николай Райнов, проф. Асен Златаров, Петър Динеков, Георги Караславов, Ст. Ц. Даскалов, Никола Вапцаров и др. Въпреки че се появява като ученически вестник и се оформя като доста еклектично издание, за краткото време, през което съществува, „Литературен преглед” успява да прокара своя естетическа линия и да вземе отношение по редица важни литературни, културни и обществени въпроси. Годината е 1921-ва и вече са отминали Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. България е пред прага на гражданска война. Литературният пейзаж в столицата е коренно обновен. Много литературни издания копаят гроба на символистичната естетика. Гео Милев е започнал да издава своето списание „Везни”, което се превръща в трибуна на авангардизма. „Литературен преглед” все още плаща дан на символизма, но макар че излиза в провинцията (от № 3-6 в с. Щръклево), и в него вече се забелязват някои от водещите тенденции на литературата от 20-те години. За една година излизат 4 броя, три от тях сдвояват поредни номера (1-2, 7-8 и 9-10), един събира цели четири (3-6). Очевидно е, че не е било безпроблемно за младия Добрев да урежда и редактира вестника, но амбицията и последователността му го довеждат до една цяла годишнина. Идеята да се прави вестник за литература – нещо ново в нашата журналистика след Първата световна война, не е без влиянието на Александър Балабанов и неговият “Развигор”, стартирал в началото на 1921 г., няколко месеца преди вестника на Д. Добрев. До бр. 6 “Литературен преглед” излиза във формат 4о, но после в рубр. “Хроника” (3-6) се появява бележката, че „поради добрия прием в средата на съзидателната школска младеж” редакцията решава „да издава вестника от бр. 7 на развигоров формат”, т.е. на 2о. Не само форматът на хартията е “развигоров” обаче. Младите редактори и автори (освен Димитър Добрев като редактори са отбелязани още Райко Славов и Любомир Георгиев) се стремят да вземат отношение към актуалните културни проблеми на времето – така както прави и в. “Развигор”. Пространството на “Литературен преглед” е организирано съобразно литературния му характер. Обособените рубрики и колони са ориентирани да представят както сътрудниците, така и литературния живот и литературните и културни явления на времето, към които младите вестникари проявяват отношение. Редакторите на вестника оповестяват в неговата програма: „…ще се стреми да повдигне естетични вкус на нашата младеж към прекрасното, възвишеното и ще го подтиква към самостоятелен труд” (1-2). Не бива да се пренебрегва фактът, че още в своята програмна статия „Литературен преглед” взема отношение по правописните реформи в езика ни, като заявява, че „ще се стреми да изкорени Ѣ (ятова гласна) Ѫ (голяма носовка) из родния правопис, като ги изхвърля в поместените трудове”. Това е изключително важна и сериозна задача, като се има предвид, че вестникът е ученическо издание. В същия брой Димитър Добрев (с псевд. Ас. Лютаков) помества статията „Към правописна обнова” (1-2), в която, признавайки, че се позовава на проф. Б. Цонев, изразява мнението, че е осъдително да се употребяват „най-народни думи и форми”, а те да бъдат „обличани” в правопис, който не им „прилича”. Той подчертава, че в историческото си развитие българският език е изминал най-дълъг път от всички славянски езици, вследствие на което и правописът му трябва да бъде тъй също модерен и обновен. По-нататък Лютаков-Добрев предлага следните реформи, които според него ще спомогнат за положителната промяна на правописа: “1) Ѫ да не се употребява, а да се замени с Ъ (в коренни срички), а с А (в суфикси и окончания); 2) Ѣ също да не се употребява, а да се замени с Е и Я (според както се изговаря)”. Отношението към този проблем намира продължение в бележка на редакцията (3-6), в която се заявява, че новата правописна реформа е несъстоятелна, „защото е в пълен разрез с установеното вече произношение на книжовния ни език, в основата на което е легнало източно-българското наречие”. В бр. 9-10 редакторите отбелязват, че тъй като новата правописна реформа е била повърхностна, тя ще остане безрезултатна. Те допълват, че реформата тегне на всеки интелигентен “четец и писач” и че с вдигането на цензурата много от всекидневниците са започнали да излизат със стария правопис. Те заявяват, че ще следват линията, която са прокарали в стартовия брой на вестника. Като литературно издание, което се придържа най-силно до естетиката на символизма, съвсем естествено е в „Литературен преглед” да преобладава лириката. Освен че доминира във вестника, много често в колоните за поезия се поместват така характерните за символизма стихотворения в проза. Самият редактор Димитър Добрев има слабост към този жанр. До голяма степен поезията в „Литературен преглед” следва поетиката на символизма в една негова изживяваща се фаза. Както в другите жанрове, и в поезията естетическата линия не е последователна. Често символистични клишета се преплитат с битови сюжети, но все пак еклектиката не е толкова голяма, за да не можем да забележим в редактирането на вестника деликатния почерк на бъдещия редактор на „Светлоструй”. В бр. 7-8 откриваме антологията „Далии” от Димитър Добрев, който още тук се проявява като майстор на словото. Ето няколко реда: ВИЖ, о мила: нощта дипли свойта здрачна пелена, във горите и полята веч царува тишина. Звезди трепкат във небето виж: тъмнеят дървеса; свеж зефир полъхва леко, играй с младите листа. В брой 9-10 е поместена творбата „Из „Кърви петна” от Марин В. Чокоев (псевдоним на Димитър Добрев).Това е заглавието на първата му стихосбирка. Жанрът стихотворение в проза, един от най-често срещаните в „Литературен преглед”, дава възможност на авторите да не се съобразяват с трудности като писането в рими. Това до голяма степен в някои случаи помага, но и пречи. Брой 1-2 започва с прозаичния отрязък на Д. Добрев (с псевд. Ас. Лютаков) „Нощ” (1-2). След като заявява, че „негде далеч замира овчарския кавал”, което явно е опит да се изобрази пасторална картина, лирическият герой се обръща към своята възлюбена с обръщението Madame и така по-скоро постига комичен ефект, а не драматичен, какъвто явно търси. Лирико-прозаичният откъс на Добрев „Из „Песни за Таня” се печата с продължение в няколко броя (1-6). Напълно в духа на символизма разказвачът се изповядва на своята любима, като се опитва да изрази в епистоларна форма перипетиите, през които преминава неговата душа: „И во тихата вечер далеч отекват силуети со тайнствената Симфония на сънния ромон на реките и бялата песен на горите с моите предсмъртни слова... далеч во бездомна тма. – изповядва Добрев, за да заключи: ...Таня! никога не ще Ти подам желаната разлъка, а вечно, неизразимо ще слушаш сладостната песен на нашите влюбени сърца...”. От съкровена изповед пред любимата произведението се превръща в битов сюжет за отказа на развод. С жанровото уточнение „стихотворения в проза” интерес представлява текстът на Димитър Добрев „Странника из белите лесове” (9-10). В него любимата е представена по типично символистичен маниер, едновременно като спасителка и прелъстителка, едновременно като „светло дете” и „нимфа в света на Суетите”. Все още неопитният главен редактор и инициатор на вестника не е останал чужд на произволната версификация в своя текст „Настроения” (9-10), където четем: „О, моя лазурна зеница откърмена в дрямката на глуха планинска тишина.- - - Аз желая твоята любов! (Д. Добрев). Друг автор, който се откроява с присъствие в издание със своите стихотворения, е съредакторът Любомир Георгиев. Брой 1-2 на „Литературен преглед” започва с неговото стихотворение „Разлъки”, в което лирическият герой се обръща към своята любима, като призовава: Недей проклина скръбен ден Роден в предутренни печали! Дойди и моя взор смирен В забрава твойта длан нек гали... Веднага откриваме някои от типичните аксесоари на символизма – словосъчетания като „скръбен ден”, „предутренни печали”, „взор смирен”. Любовната поезия заема най-голямо място във вестника и това е разбираемо, като се има предвид възрастта на събраните около редактора млади хора. От бр. 7-8 вестникът излиза с подзагл. „Лист за литература и критика”. Поетическият отдел започва отново със стихотворен цикъл от Любомир Георгиев - „Под липата” (7-8), който продължава символистичната линия. Следва поместено in memoriam негово стихотворение „Брат мой” (9-10), посветено на Борис Радоев, в което са застъпени типичните за символизма идеи. Човешкият дух, въпреки своята умора и изтощение, се стреми винаги нагоре. Лирическият герой е напуснал родната стряха, за да живее и да умре сред стихии като истински борец. Гробът, макар и далече от родния кът, е единствената утеха за него – странника. Друг открояващ се почерк е този на самия Борис Радоев. В неговата поетическа проза (3-6) силно впечатление прави влиянието на Яворов и символистичната му поема „Нощ”. На финала на своето стихотворение авторът споделя: „Во есенна нощ, когато буря ще завий, во китната дъбрава, тогаз нейните листи ще капят и на моя гроб без кръст – кръст ще начертаят...” . В последният брой е поместен лирическият откъс на Радоев „Щастие” (9-10). Това е кратък философски текст за невъзможността да се постигне удовлетвореност от съществуването. Разказвачът се обръща към Щастието с думите: „Нас ледена стена дели ни, ний нивга няма да се видим...”, но в тези редове проличава предварително заетата поза на страдалец. Много често обаче авторите във вестника отиват отвъд символистичната естетика и стигат до литературни трафарети като мотива за отминалата младост. В своето стихотворение „На Цветанка” (1-2), след като предварително прави уточнение, че името Цветанка отпраща към съществителното „цвете”, Г. Колев завършва: И пак те чувствувам аз при мене, тъй както беше в прежни дни; и пак чувствувам да се вършат веч литналите младини... Интерес в бр. 3-6 представлява опитът на Р. Славов да интерпретира българска фолклорна песен, но дори не успява да надскочи първоизточника и неволно изпада в натурализъм: Ей го вече на чешмата, В пот се коня къпе; Тук пред момите събрани Момко се изтъпна. Често обаче поетите се изкушават да пишат по символистичната мода, която вече се е превърнала в клише, и това води до баналности като тези в стихотворението на Дим. Панчев „Из „Болни струни” (3-6): Разтлала се е ледна шир с застинали цветя, пред мене... Душата в жад по кървав пир сред мрака на веригите студени. В бр. 3-6 Жан П. интерпретира мотива за отминалата младост по начин, който няма нищо общо с поетиката на символизма: Аз не питам в къта свит там старец сълзи що тъй лей, но аз зная: че сърдце му младост, младост, ах, копней!... Поместването на подобни стихотворения сочи, че редакцията е изпитвала немалки трудности при набирането на материал за броевете. Все пак прави впечатление, че доминира символистичната естетика и само изброените заглавия на стихотворения от бр. 3-6 са достатъчно доказателство за това: „Безутешния принц”, „Хризантеми”, „Нощ” и т.н., като често се срещат и добри стихотворения като миниатюрите „Летни акварели” (бр. 3-6) на Благомир. Ето някои от тях: Нощ зацари... над езерни води оглеждат се сал плачещи върби. или: Крайбрежните Тополи Вечерника тихо разшумява, в небесните куполи Звезда след звезда изгрява. Интересно е стихотворението „Трилистие” (7-8) от Петко Тихолов, който сякаш в старанието си да уподоби символистична образност, пропуска мотиви, които напомнят за поетиката на Христо Смирненски. Загърнат в траурна одежда, лирическият герой върви към „мрачни град самин” и среща жена, която отчаяно протяга ръце и бяга от „вериги тежки”, за да запази красотата на своето девствено тяло и да напусне „мрачината на вековечното тегло”. В следващия момент той възкликва: Там хиляди души се мамят като прокажени слепци! и всячески с Цар – Глад се борят тез живи, бледни мъртъвци! Стихотворенията на Неделчо Тинчев (9-10) и Стоян Ат. Цанков (9-10) с нищо не могат да се запомнят, а едно стихотворение на Грау е по-скоро пример за вредите, които може да нанесе на таланта клишираната поетика. Ето няколко реда: Кой към скъпия праг в тоя чемерен мрак погледна с знойния глед?- Кой безнадеждно ръце простре и безутешно викът му умре, целунал студения лед? (9-10) В своя откъс „Край езерото” (7-8) Кр. Михайловски разказва как от „лазурното езеро” излиза приказно красива девойка и как нейната грациозна талия, „величествена в мрака”, буди в душата му „упоителни чарове”. В стихотворението в проза „Молитва” (7-8) Бистра Тутева отправя молба към Бог да погуби нейната душа, да й прати вечни мъки, но да й позволи да изпита „най-висшето от всички наслаждения”, когато душата на нейния любим се докосва до нейната душа. Основните теми на тези прозаични стихотворения са за смисъла на живота и смъртта, неосъществената любов, отчуждението, все теми представителни за символистичната поетика. В откъса на Дим. Панчев „Спомени” (9-10) прозвучава един мотив, който навлиза в литературата от Едгар Алън По до Димчо Дебелянов: „И сякаш сега още повече те желая в самотата си, при все че пътя ми към тебе е преграден от зловещото и ужасно „nevermore!”. Проза в същинския смисъл на думата в „Литературен преглед” е поместена твърде малко. В бр. 9-10 е публикуван разказът „Грешният човек” на Георги Славов, бъдещият Георги Караславов, който тогава е седемнадесетгодишен. Историята е разгърната увлекателно и живо от първо лице. Прави впечатление, че тук войната се явява като фон на действието – нещо, което липсва в другите художествени текстове на „Литературен преглед”. В бр.1-2 е поместен прозаичен некролог на Величка Георгиева от Нина, в който авторката изразява мъката по отнетата от смъртта приятелка. Сътрудниците на вестника използват неговите колони не само за обяснение в любов, но и за да изразят своето разочарование от живота. В бр. 3-6 е поместен философски откъс от Таня Стоенчева. В него се разказва как повествователката как е ужилена от пчела, на която е спасила живота. Изводът, до който Стоенчева достига, е, че и при хората се случва същото, а текстът идва, за да покаже ранното разочарование от безсмислието на живота – фигура на повествователя, типична за символизма. С нравоучителен характер е прозаичният откъс на Ученик хикс „Приятеля ми” (3-6), в който авторът изразява своето негодувание, че образованието не се цени в съвременния свят и че онези, които са отделили време за „ученишката скамейка”, не допринасят с нищо за обществото и са без работа, а други, които имат познанства и богатство, са настанени в кантори и канцеларии, но живеят само за себе си. Критическите публикации са най-прилежно организирани в пространството на вестника, като за тях са обособени редица рубрики. Но по-важно е какви естетически тежнения или пристрастия се изявяват в тях. Под статията си „Задачата на литературната критика” (3-6) Ас. Лютаков (Димитър Добрев) отбелязва, че е по Ал. Балабанов. Това още веднъж показва високото уважение, което Димитър Добрев питае към главния редактор на „Развигор”. В статията той препоръчва на съвременния поет да не изменя „тъй скоро и тъй често начина на своя стил, духа на цялата си поезия...” Според него дали стихотворението ще бъде „символистично”, „експресионично, или „по старата мода – патриотично”, или „социално, комунистическо”, зависи от „книгата, която се е намирала на масата” на поета. В статията авторът се обявява против сантиментализма в поезията, против „синята скръб”, която се е превърнала в мода. Той споделя, че „няколко „ох” и „ах”, няколко реда чертици, многоточия не могат да скалъпят стихотворението во проза”. А накрая обявява: „...Бич! Бич! на шарлатаните, на търговците в литературата!” Според него критиката трябва „зорко да бди и чисти красивото от злото, тъй както Господ на „второто пришествие ще отлъчи праведните от грешниците”, и това показва високото съзнание, което Димитър Добрев има за предназначението на критиката. Своята критична линия Добрев (подписан Ас. Лютаков) продължава със статията „Ежби и злоби” (7-8), под която е отбелязано, че е по Елин Пелин. Авторът споделя, че колкото духовният живот на една страна или една епоха е по-издигнат, толкова литературните борби имат по-основателни причини. Той констатира, че липсата на таланти и безпристрастни критици дава възможност на „маниаците и грандоманите да вземат връх като бурена над класовете в нивата”, и призовава в името на по-високи цели дребнавите ежби и празните интриги да се превърнат в идейни и благородни борби, за да не се „парализира” литературата. От тези призиви личи, че вече започват да се формират разбиранията за литература на бъдещия редактор на „Светлоструй”. Сред критическите публикации в “Литературен преглед” откриваме и статията „Любовта в народните ни песни” (7-8) от Георги Сл., бъдещия автор на „Татул” и „Снаха”. Текстът е показателен за ранния интерес на писателя към фолклора. Интерес в критично отношение представлява литературният портрет, който Любомир Георгиев прави на покойния вече сътрудник на вестника Борис Радоев (7-8). Още в началото на статията авторът отбелязва, че младежката литература е залутана в „една досадна безпътица”, „когато всичко реално се отрича, а се венцехвали иреалното и в храма на изкуството пируват жреците на извратения „модернизъм”. Това твърдение показва колко противоречиво е всъщност изданието и как лъкатуши в търсене на своя естетика. Литературният портрет, който Л. Георгиев скицира, е напълно в духа на символизма, като авторът обаче се обявява против модернизма, а както знаем, символизмът е модернистично направление. Георгиев подчертава, че стиховете на Борис Радоев са „облъхани с мека тъга и мечтателна меланхолия, издават безутешно настроената му душа, която рано, може би, е разбрала трагизма на живота във всичките му перипетии”. Напразно авторът се взира в последните ръкописи на своя приятел, за да открие „поне един акорд изпълнен с жизнерадостта и благоуханието на младостта”. Статията завършва с познати разсъждения за суетата на земния живот. Още в първия брой в рубр. „Из „Библиотека за самообразование” (1-2) откриваме статия, посветена на живота и творчеството на Оскар Уайлд – един от родоначалниците на модернизма. В статията се обръща внимание на реакцията на Уайлд против „отживелия реализъм, изходен пункт, на който служи неподправената действителност.” Авторът, подписан У. М., подчертава, че писателят „търси вдъхновение в областта на фантазията, която не повтаря живота, а му открива нови идеали, твори нов прекрасен мир”. И още, че Уайлд „разглежда изкуството свободно от всякакви житейски задачи, като безкористен култ към красотата”. Тази статия показва, че още в самото начало вестникът се стреми да се държи близо до един от основните принципи на модернизма – „изкуство за изкуството”. В рубр. „Библиографичен преглед” (1-2) Д. Стихчев за пръв път споменава войните, като заявява, че те са усилили жаждата към четене. Той отбелязва още, че „днес читателят има възможност да направи голям избор на книги”, че „изобилието на книги не е зло”, но не пропуска да подчертае, че е „нужно повече вкус и старание”. В тази рубрика са изброени още вестници и списания, „списвани от ученици и редактирани от самите тях”. В същия брой (1-2) е оформена рубр. „Мисли”, която не е продължена в следващите броеве, но която може би е родоначалник на каретата със сентенции вдясно на първата страница на „Светлосруй”. Публикувани са няколко сентенции, които вероятно имат задачата да вдъхновят младите литератори и да им дадат повод за размисъл. Една от тях гласи: „Красотата у човека и природата не е нищо друго, освен отражение на безконечността на Божието начало!” В бр.7-8 е въведена нова рубрика за критика – „Критична трибуна”, която започва със статията на Евг. Тодоров „За младежкото творчество”. Тук авторът отправя препоръка към „младия парнасист” да пише разбираемо, а не така, че и „сам да го не разбира...” Тодоров изброява и заклеймява символистични клишета като „безмълвен говор”, „неми водопади”, „говорещо мълчание”, „сини мечти”, „горящи рози в чар”, „сладък дъжд”, „леден пек”, „душа ледена пустиня” и др. За критика поезията „става вече не рожба на чувствителна душа, откровение на потайни интуиции и емоции, а телешки изблик на куха фразеология”. „Не всеки, който пише е поет и не всеки, който е поет пише” - заявява Тодоров, като цитира Мюсе и призовава духа на Пенчо Славейков да дойде и да се присмее на днешните „фасулковци”. Тук отново виждаме проявата на две противоречиви тенденции, прокарани във вестника – стремежът да се следва символистичната естетика и в същото време символизмът да се клейми в „славейковски” дух. В рубр. „Бележки” (7-8) редакторите на вестника заявяват, че „в желанието си да бъдат истински жреци на изкуството” правят всички жертви да поставят „Литературен преглед” на „висотата на един образцов младежки литературен вестник”. Те добавят още, че ще се обърне сериозно внимание на критическия отдел, в който ще се „проследяват всички младежки литературни движения, ще се рецензират новоизлезли книги, списания и пр. от младежи.” В критическия отдел на последния брой Н. А. П. публикува литературен „Обзор” (9-10), в който обяснява, че до голяма степен много от литературните списания се провалят, „защото не удовлетворяват много и много изисквания, нужди и елементарни необходимости за един истински художествен лист”. Авторът отбелязва, че в литературните списания се срещат такива творения, „които не те отчайват, не те възмущават и не ти влошават настроението, не, нещо повече от това: те те карат само да съжаляваш авторите им...” В това отношение според него особено силно влияние оказват модерните веяния – „модернизъм, експермонизъм (!), футуризъм...” – изброява той и заключава: „Аз разбирам модернизма и подобните му. Но да се простира до дивотизъм – това не мога да разбера.” По-нататък Н. А. П. се колебае между две имена в литературата – Фурнаджиев и Л. Георгиев. Везните се накланят в полза на Л. Георгиев, защото „общ колорит на неговите песни е тъгата: - печални нотки по свидна младост, по искрена любов, по безвъзвратно изгубено щастие, по недостигаеми блянове, по спомени за минали благати часове”. Никола Фурнаджиев, когото младият критик познава от страниците на сп. „Ученическо ехо”, е останал неоткрит като бъдещ голям поет. Последната критическа статия във вестника е посветена на Пенчо Славейков (9-10). В нея Цветан Цветков обявява Пенчо Славейков за „баща на школа”, която изхвърля „посредствеността от декадентското безсилие и високо издига знамето на чистата поезия”. Според автора нови ратници в изкуството разработват „прелестите на импресионизма”, които Пенчо Славейков грубо е нахвърлял в младата още българска литература. Макар и да не се разбира какво точно има предвид под „прелести на импресионизма”, той дава висока оценка за делото на родоначалника на българския модернизъм. В рубр. „Бележки” (9-10) редакторите правят равносметка, че вестникът не е успял да изпълни напълно задачите, които си е поставил в програмната статия от бр. 1-2, но че е спечелил голям брой от сътрудници, читатели и абонати. За съжаление обаче този брой на „Литературен преглед” се оказва последен вероятно поради своя еклектичен характер, но със сигурност и поради липса на опит от страна на младите редактори. Прави впечатление, че рецензиите са също в твърде ограничено количество. В бр. 1-2 е поместена рецензия за скицата „На село”. В своята критическа бележка за „На село” Ж. Симеонов, след като отбелязва, че на автора на скицата му е „присъщо чувството на художествена мярка”, заявява, че „с особен интерес и занимателност ни рисува ред картини от из селския живот”. И това твърдение в голяма степен противоречи на статията на У. М., поместена в същия брой 1-2, в която се подчертава че Оскар Уайлд „разглежда изкуството свободно от всякакви житейски задачи, като безкористен култ към красотата”. В бр. 3-6 е поместена рецензията на Теодор Манев (бъдещия Камен Зидаров) „Ас. Лютаков: Нощ” . В тълкуването на това стихотворение в проза младият критик не успява да се откъсне от произведението и до голяма степен се задоволява само да съпреживява, като изпълва своята рецензия със символистични клишета. Любовта, която изпитва лирическият говорител, е представена като „блян залутан сред мрака на миналото”. * * * „Литературен преглед” до голяма степен е дело повече на желание, отколкото на възможности; той е повече труд, отколкото резултат. Ясно се вижда, че много от задачите, които редактори и автори си поставят в критическите текстове, не са изпълнени в художествените. Той обаче остава важен етап от творческото изграждане на Димитър Добрев по пътя му към в. „Светлоструй” (1928-1941), едно от значимите литературни издания между двете световни войни и най-голямото извънстолично. „Литературен преглед” е и важен художествен белег на своето време като свидетелство за културния заряд на епохата, за желанието да се прави литература въпреки трудностите, които спохождат това начинание. Вестникът поставя и множество важни въпроси за противопоставянето столица – провинция, за възможността писателите от провинцията да търсят своя собствена изява, свое собствено лице извън столичната конюнктура. В известен смисъл естетическата линия на вестника противоречи на тази, която Димитър Добрев споделя през 1939 г. в своята известна книга „Литературата в провинцията”: „Писателят, за да бъде търсен, четен и любим на читаещата публика, никога не трябва да се откъсва, да се отчуждава от живия живот, защото животът му дава всичкия суров материал. Без едно дълбоко и широко преливане между душата на писателя и действителността няма пълно и разнообразно творчество.” Но тази противоречивост до голяма степен свидетелства за промяна в разбирането за литература не само у отделната личност, но и от гледна точка на цялостния литературен процес. Иван Христов

Recent Submissions

Search DSpace



Advanced Search

Browse

My Account

Discover

RSS Feeds