NALIS Repository

Литературен лист : Периодично списание

Литературен лист : Периодично списание

 

ЛИТЕРАТУРЕН ЛИСТ Периодично списание. Издава д-во „Пенчо Славейков”. Ред. Евгени Тодоров. Урежда ред. к-т. Варна, п-ца „Зора” на Ив. Г. Игнатов. 8о. Ц. 2 лв. 1 1 - 3 30 ян. – 20 юни 1922 Печата се и в п-ца К. Николов. Варненското ученическо списание „Литературен лист”, списвано в редакцията на някогашната улица „Цар Крум” № 6, е сред няколкото подобни провинциални „литературни листове” от 20-те и 30-те години на ХХ в., които по правило имат твърде кратък живот. Вместо програмна статия в края на първата книжка четем една редакционна бележка “Към младежта: В тия трудни времена ученическото д-во „Пенчо Славейков” поема издаването на литературно списание „Литературен лист”. Пречките, които требва да се преодолявят са големи, но ние ше направим всички възможни усилия и жертви. В същото време считаме за свой дълг да поканим за подкрепа всички ониясъзнателни младежи, които с готовност ще се притекат към нея.” Програмен характер има до известна степен уводната статия “Пътя на живота” (1), написана от уредника на списанието Хр. П. Капитанов в духа на широко разпространените по онова време и у нас идеи на толстоизма: “Като хвърлим поглед на съвременното обществено съзнание... ние с очудвание требва да констатирамеза напразно проявени усилия. Народите се групират в съглашения и се нахвърлят едни срещу други за самоизтребление; хората от един и същ народ се групират в партиии под привидното маска за тържеството на политически убеждениясе озлобяват и настървяват едни срещу други като хшщници; самите личности пък, подмамени от жаждата за разгулен и празен живот се мъчат чрез измами и лъжи да натрупат колкото се може повече богатства.” Като прибавя към тая апокалиптична картина на света “честите кървави и потресающи войни, големите проценти на зараза от венерически болести, политически и престъпни убийства, големи проценти безделници, проститутки, алкохолици и неврастеници”, Хр. П. Капитанов заключава, че “насилието е основния принцип, по който се ръководисъвременното общество”. Спасителният път на живота според автора е посочен от “великия учител на човечеството” Л. Н. Толстой. Изложени са накратко Толостоевите принципи на “новото животоразбиране”: “Същността на живота не е в тялото, което бедства и умира, а в духовното начало, което дава живот на човека.” Това начало се проявява като “любов към ближния”; “всяко насилие е противно на любовта, на основния закон на живота ни”; “не бива изобщо да се управлява и нарежда животът с насилие”. През 20-те години на ХХ в., във времето на модернизма, толстоистките идеи за цивилизацията като извор на злото, за несъпротивление на злото, за естествен, скромен и морален начин на живот и труд сигурно са изглеждали вече леко овехтели, но пък са се смятали за особен белег на културност сред монотонното провинциално ежедневие. Варненският ученически „Литературен лист” има твърде ограничен кръг сътрудници; списването му е било почти изцяло грижа на редактора и уредника, което предопределя краткото му съществуване. Рубриките “Из немските поети”, “Критически преглед”, “Литературни силуети”, “Критичен отдел” не са постоянни, издават немалко трудности при намирането, списването и подреждането на материала. Статиите за ползата от физическото възпитание и изучаването на есперанто (1) от редактора Евгени Тодоров са написани набързо, колкото да запълнят и без това малкото страници на тъничкото списание. Хаотичността, липсата на що-годе ясно заявени програмни намерения отдаваме на крехката възраст и естествената неопитност на начинателите на това издание, които тръгват с ентусиазъм, но без средства. Поезията в „Литературен лист” изцяло следва клишираните образци на тогавашното албумно ученическо творчество. Ето само за илюстрация няколко строфи от “Младежка песен” (1) от Хр. Абадон (вероятно псевд. на уредника Хр. П. Капитанов): Не щеме ний да знаем предчувствията тъжни заканите злокобни на черни бъднини. Ний искаме да любим, кат лилиите нежни, кат славеят да пеем в предпролетните дни. Нищо по-различно няма и в “Сълзи”, “Лунни нощи” (1), “Ноктюрно” (2), “Сенки в нощта” (3) от Евгени Теодоров. (Редакторът Е. Тодоров прибавил едно „е” към фамилното си име за повече поетическа „благозвучност”.) „Самота” (1) от Ваню П., “Любов” (2) от К. Димитров са ученически римоплетия с един и същи пълнеж: любов – сълзи – плач – самота. “Резигнация” (1) от Розалия вероятно е преписано от панаирджийска песнопойка, пълна с рози, майски шепот, скръб. Не бихме и могли сега да очакваме повече от албумния литературен провинциализъм на някогашните гимназисти. Тъгата по някакъв неосъществен блян, призрачната тъга да се родиш в друго време и на друго място изглежда за днешните им връстници безкрайно наивна, но писането е един от малкото начини за оттласкване от всекидневното. Единствените разкази “Един летен ден” (2) и “Под бащина стряха” (3) от П. Добричлиев са доста объркани размисли за мимолетностите в човешкия живот, за самотата, за срещите и разделите между хората. Младостта вече скърби за недоизживяната младост, за неразцъфтялата младенческа сила. Преводната литература в списанието начева с един преводачески куриоз. Мадагаскарската народна песен „Гневът на краля” (1) е превод от датски. Едва ли преводачът Ст. Стойков, ученик във Варненската мъжка гимназия, е знаел датски; най-вероятно преводът е от руски или пък текстът на песента е взет от друго нашенско периодично издание. Под рубриката „Из немските поети” (1) пак той превежда „по оригинала” стихотворенията “Нидостъпна” и “Раздяла” от Й. В. Гьоте, “Къде?” от Х. Хайне. Под рубриката „Из чуждите поети” (2) редакторът на „Литературен лист”, този път подписан Евг. К. Теодоров, превежда “Ей виж, блестят в гората” от Кнут Хамеци (Хамсун?) и “Сонет” от Алфред дьо Мюсе. Уредникът на списанието Хр. П. Капитанов се изявява и в един нелишен от критически амбиции текст – “Любовни копнежи” (1). Този школски опит за паралелен прочит на любовните мотиви у Кнут Хамсун и Пенчо Славейков вероятно е реферат, четен в гимназията. В основата на Капитановите наблюдения е “отсъствието на всякакъв еротизъм” у двамата поети. “Те никъде не предявяват желание да обладаят своята любима, те даже малко се интересуват и за физическата хубост.” Останалото са цитати и в края – “горест за нерадата кончина на тоя велик българин – Пенчо Славейков, когото с такова остървениепрогонихмеот нашата жалка със злобата си страна”. Внимание заслужават бележките в рубриката “Критически преглед” (1) за последната стихосбирка “Люлека ми замириса” на Иван Вазов, “Към близкия” от Константин Константинов и “Вечерни миражи” от Емануил Попдимитров. В тези критически бележки, писани вероятно пак от редактора на „Литературен лист”, Вазов е упрекнат, че “незабелязано се е поддал под влиянието на новия повей в литературата ни. Колкото и това да изглежда на пръв поглед парадоксално Вазов незабелязано е заимствал новите средства за израза, техниката и езика на днешните български модернисти в работите си Магдалина, Люлека ми замириса и др.” “Към близкия” на Константин Константинов според младия критик “има малко публицистически характер”, но е “напоена с една неизразима сърдечност и топлота, пленява и обайва душата с виденията на едно близко утре, изплетено от лъчи и щастие. ...Онова, което липсва на много български книги – човечност, искреност и стил, тази малка книжка притежава в изобилие.” За “Вечерни миражи” от Емануил Поподимитров със завидно критическо самочувствие се отбелязва: “Наистина [лириката на – б.р.] Д. тепърва се сформира като поетическа. Защото досегашните му произведения в по-голямата си част имат повече характер на имитации, когато новата му сбирка пленява читателя с непосредственост и топлота. Твърде малко стихотворения могат да се намерят в българската литература като „Кристал”, „Ирен”, „Детство” и др. особено в последно време, когато всеки посредствен драскач иска да мине за голяма птица.” На Хр. П. Капитанов принадлежи и “Димчо Дебелянов. Характеристика” (1-2) - реферативен преразказ на теми и мотиви, сред които особено място е отделено на еротизма в поемата „Разблудната царкиня”. Беглите съпоставки с поезията на Пенчо Славейков, Пол Верлен и Албер Самен трябва да демонстрират добра литературна осведоменост. В критическия отдел на „Литературен лист” срещаме един „литературен силует” – “Едгар По” (3) от Ив. Попов, който разпалено се опитва да обори мнението, че По бил “декадент и последовател на Метерлингов символизъм”, изтъквайки, че “действителността е фронтът, на който той с кърваво перо рисува своите образи с реализъм и дълбочина”. В „Литературен лист” (2) посрещат с възторг в. „Развигор” на Александър Балабанов – “пръв по рода си в нашата страна литературен лист и ценен пионер в съграждането на младата българска култура”. Там са убедени, че „Златорог” на Владимир Василев, “който дълги години школува при д-р Кръстев”, ще е “единственият най-достоен представител на българското изкуство изобщо пред европейското такова, гордостта на българското племе пред чужденците”. Кратки са усилията на учениците от дружество „Пенчо Славейков” при Варненската мъжка гимназия да закрепят като периодично списание своя „Литературен лист”. Днешните им връстници сигурно отдавна не разбират стремежа им към “нови хоризонти”, към “слънцето на красотата и изкуството”, но могат само да им завиждат за усилието да бъдат различни. Вихрен Чернокожев

Recent Submissions