НАБИС репозиториум

Еврейска мисѫл : Периодическо литературно обществено списание списание

Еврейска мисѫл : Периодическо литературно обществено списание списание

 

ЕВРЕЙСКА МИСЪЛ Периодическо литературно-обществено списание. Ред.: Ел. Ардити, Й. Н. Даниел, Ел. бен Ицхак, Ел. Рот. Русе, п-ца Данков – Леви. 8°. Год. аб. 40 лв. 1 1–10 авг. 1922 –авг. 1923 Печата се и в п-ца Роглев. 1–5 текст и на евр. ез. 1 Съдържанието на тази единствена годишнина е заскобено от два редакционни текста, обговарящи целите на изданието – тяхната заявка в началото и равносметка на постигнатото в края. Целите са ясно зададени в уводния текст към кн. 1 – “Нашия път”. Визирайки като пряк свой адресат еврейската младеж, списанието се самоопределя като “теоретическия обосновател и защитник на ционизма”, разбиран като “обществено движение”, при което е пояснено: “Теорет[ическото] обоснование на ционизма установява факти, отбелязва цел и посочва пътища: факти за положението на народа ни, цел, която със желязна необходимост определя тия факти и в съответствие с историческите примери, които ни дават другите народи, пътища, които водят към целта”. Целта е – “Да събудим дремещите национални инстинкти” (1). Тази ясно формулирана национално-идеологическа програма ограничава ролята на списанието до проблемите на еврейството – по света и в България. И с обществената проблематика, която разисква, и с литературните материали, които помества, изданието по никакъв начин не се докосва до българския обществен живот и до българската литература. По-скоро неговият прочит провокира към една спонтанна аналогия със ситуацията от епохата на българското Възраждане през ХІХ в. Всяка отделна книжка има общо взето еднотипна структура, състои се от няколко графично необособени дяла: 1. Статии върху обществено-политически и (понякога) актуални организационни въпроси; 2. Художествена литература; 3. Преглед – външен и вътрешен, съдържащ кратки вести, свързани с живота на еврейските общности в България и по света. До кн. 6-7 всяка книжка съдържа още един дял – на еврейски ез; после неговото присъствие става излишно, поради (както разбираме от една редакционна бележка) започване излизането изцяло на еврейски език на периодическото списание “Alon” – орган на Еврейската учителска организация в България. Основната част от списанието е общественият му дял. Тук – най-често в превод от руски език – са помествани текстове, които разглеждат актуални обществени, политически, стопански проблеми на еврейството по света, или посветени на видни дейци на ционизма; публикуват се откъси от и рецензии за изследвания върху еврейството. Показателни за тематичния обхват са заглавия като: “Младежта и днешния момент”, “Теоритическо обоснование на Ционизма”, рецензия за българския превод на “Стопанското развитие на еврейския народ” от Борохов и обширен откъс от нея. Разглеждат се проблеми на еврейския национален въпрос: за “класовите моменти” в него, за състоянието на еврейските училища в България и проблема с асимилацията… Доминираща е “руската връзка” в списанието: почти всички преводи са от руски език, особено внимание се отделя на съдбата на еврейството в младата съветска държава, както и на участието му в революцията. С особена тревога се следят антисемитските прояви там – в рубриката “Външен преглед” (1) е подробно цитирано и интервю на М. Горки върху положението на евреите в Съветска Русия и причините за ескалацията на антисемитизма. Обширно място е отделено и на вътрешни организационни проблеми на еврейството в България. Очевидно е напрежението между сп. “Еврейска мисъл” и Централния комитет на Хистадрута в София и неговия орган в. “Еврейски преглед”: отворени писма, лични нападки, несъгласия с различни решения на официални форуми на Хистадрута (в т. ч. и културна конференция, състояла се в Пловдив на 7 и 8 януари 1923 г.) пълнят списанието. Когато говорим за присъствието на художествена литература на страниците на “Еврейска мисъл”, трябва да имаме предвид, че тя е само част от цялостната национална мегатема на изданието, от една публицистична моноформа, характерна изобщо за литературите на малцинствата, когато голямата националноидеологическа цел впряга всички, в т. ч. и художествените, фактори. (Паралелите с възрожденския етап от развитието на българската литература са натрапващи се. Разликата е, че идеологическият телос тук е териториално проектиран извън географските граници на България, в земите на историческата родина Палестина, поради което Българското не е видяно като антагонистичното на Еврейското, а политическият характер на каузата е силно туширан за сметка на национално-будителския.) Другото, което трябва да имаме предвид с оглед на тази специфика, е принципната относителност на понятия като “оригинална” и “преводна” литература (границата между тях е твърде условна, размита – често не се указва от какъв език са преводите). Подобни категории са (донякъде) релевантни само по отношение на българския език, на който се списва списанието. Проблемът с езика обаче също е нееднозначен, зареден с подмолна, а понякога и ясно проявена амбивалентност. От една страна, списвайки се на български език, с редица свои текстове – и публицистични, и художествени – списанието воюва срещу езиковата асимилация и забравянето от младите поколения на родния еврейски език. От друга страна, еврейският език, бидейки “роден”, е и чужд, доколкото понякога се превежда от него на български. От трета страна, публикувайки текстове само от еврейски автори, списанието по понятни причини ги превежда от различни езици, като общата картина е доста пъстра – според означенията (самите те не винаги прецизни) най-често от руски, но също от немски, от еврейски, “от жаргон”, както и просто “от оригинала”. Разминаването между българския език на списанието (като случаен “инструмент”) и небългарското, еврейското му самосъзнание е ясно изразено; когато казва “нашата литература” (също както “нашия език”, “нашия народ” и пр.), списанието няма предвид българската литература, нито дори литературата на българските евреи като част от българската литература, а изобщо литературата на цялото еврейство по света, творена на различни езици – обстоятелство, което максимално релативизира понятията “преводна” и “оригинална” литература. Тук ние ги употребяваме със съзнанието тази относителност. Всеобемащата публицистична, екстравертна насоченост на изданието предполага специфичен критерий за стойност на художествения текст – категорично не собствените му художествени достойнства, а тенденцията, неговите националноидеологически, просветно-будителски функции. Това особено важи за поезията. Всъщност цялата поезия на страниците на списанието се изчерпва с три имена. Нуждата от “собствена”, оригинална поезия запълва изцяло Йели, който (приемаме маскюлена условно, тъй като нищо не ни дава индикация за пол) е и преводач на двамата “чужди” поети – Фруг и Черниховски, чиито творби се появяват в изданието. Обикновено всяка книжка съдържа по едно “оригинално” и по едно “преводно” стихотворение, с изключение на кн. 1, където и двете принадлежат на Фруг. По правило поезията е разположена във втората половина на броя (всъщност с нея се открива литературният дял), само две книжки по изключение се откриват със стихотворения, като поводите за това са траурно-тържествени: в кн. 2 стих. “На него…” от Йели с подзаглавие “по случай смъртта на Давид Фришман”, а в кн. 9-10 начело в траурна рамка е поместен скръбно-одически текст, посветен на Бенямин бен Зеев (Теодор Херцл) (означение за авторство отсъства, единствената индикация е “свободен превод от руски на Йели”. В поместения веднага след стихотворението обширен очерк за основателя на политическия ционизъм авторът Achad Habonim отделя внимание и на ранната литературна дейност на Херцл, пожертвал “съзерцателно художественото си творчество”, за да “отиде при народа” (9-10). Подобно на Каравеловите стихотворения в собствените му вестници, и стихотворенията на Йели със средствата на мерената реч продължават – без нито за миг да се отклонят по посока към някаква автономна естетическа самоцелност и самоценност – национално-будителските задачи на публицистичните текстове, независимо дали “жанрът” е одичен, изповедно-елегичен или в някаква степен епически; дори когато са едва-едва маскирани чрез прозрачна алегорика, посланията са винаги ясни и недвусмислени. Представа за одическо-алегоричния вариант на тази поезия дава споменатото вече стихотворение “На него…” (2): Пред изгрев слънце духна тихият зефир и фара угаси, що светеше без спир в Галута мрачен. Призори там, от небото, гръм тресна и повали безмилостно дървото, що даваше обилни плодове… Заспа навеки тоз, що спящите буди… Възпя той свободата с’ свойта лира, но загина, кога да се роди тя щеше. Той почина… [и т. н.] На друг важен еврейски поет – Хаим-Никман Бялик3 – е посветена друга творба на Йели – стихотворението “Бялик” (6-7). В поредица от три разгърнати алегории – палма в пустинята, лира и възкръснал древен пророк – поетът търси сюблимния образ на героя си. Тази сюблимност е максимално концентрирана в рефрена, с който завършва всеки от трите фрагмента – “Това е Той”. (Повод за стихотворението е 50-годишнината на “великанът на новейшата ни литература”, отбелязана с тържествена “вечеринка” и в България, за което узнаваме от едно “Писмо от София” в същата книжка на списанието. Проявата впрочем – съвсем пейоративно отразена от дописника – е поредният повод да се унизят организаторите – софийският клон на Хистадрута.) Квазихудожествената цел на стиховете на Йели предполага широката употреба на алегорията, друг пример за което е стих. “Корабът” (3-4), където образът на кораба, сщитащ “двайсет векове”, се изяснява в недвусмислената поанта: “О, без друго, кораба ще стигне / родни брегове!”. Мотивът за бездомството и скитничеството на еврейския народ е налице и в стих. “Старият златар” (9-10), чийто сюжет е отново една разгърната приказна алегория. Дядо разказва на внучето си приказка за стар златар, направил златна статуетка на Бог; той бил прогонен от дома си и докато скитал по света, бил принуден да продава, за да оцелее, късчета злато от нея. Поуката е, разбира се, без усилие разгадана от слушащото дете: “Дядо, той е моя клет народ!…”. В други стихотворения идеята, освободена от алегориката на сюжета, е непосредствено изразена от лирическия глас – стих. “Защо?” (5): Защо отнемат ни те радостта?… Защо в скръб вечна трябва да живеем и вечно сълзи кървави да леем?… Мотивът за плача и страданието (добре познат впрочем и от българската възрожденска поезия) доминира и в стих. “Viva!…” (2), представляващо обръщение към самия Йов. Паралелизмът между образцовия страдалец – “символ на тъга, на болка и мъченйе!” – и еврейския народ приключва със задължителната призивно-мажорна интонация. Друга особено важна и за българското Възраждане тема – конфликтът между история и настояще, хиатусът между забравеното “велико вчера” и недостойното “днес” – е налице в стих. “Зимна нощ” (8). Във воя на виелицата лирическият герой разпознава упрека на предците към техните днешни наследници – Забравили вече великото Вчера, във своето Утре изгубили вера… Ако се върнем към неслучайната аналогия, можем да допуснем, че и русенският поет, също както Каравелов, е писал стиховете си, подтикван главно от нуждата да се попълни съответния дял на списанието с поетически материал (или нещо, което поне външно да прилича на поезия). За това съдим косвено от означенията под почти всички негови творби – “Русе, 1922” или “Русе, 1923”. От този факт, както и от сериозните му преводачески ангажименти към списанието, можем да допуснем също, че е възможно “Йели” да е литературният псевдоним на член на самата “редколегия” (или поне близък външен сътрудник), натоварен с поезията в литературния отдел. Споменахме вече, че преводната поезия в списанието се изчерпва с две имена – до кн. 5 на страниците му присъстват творби само на С. Г. Фруг, а от кн. 6-7 нататък – само на С. Г. Черниховски. В подбор и превод на Йели стиховете на Фруг4 напълно импонират на целите на списанието с приповдигнатия си тон, многословие и риторизъм, със своите призивно-пророчески интонации, независимо дали става дума за трактовка на библейско-исторически сюжет (стих. “Истина”, 1) или например за дейността на Първия ционистки конгрес в Базел (стих. “Чудо”, 2). В най-чист вид, като непосредствен лирически изказ, тези интонации се съдържат в стихотворенията “Еврейска мелодия” (1), “Credo” (3) и “Светлините на обновлението” (5). За илюстрация привеждаме четиристишие от стих. “Credo”: Цион да любя, както майка с обич страстна обича своя син в най-черний ден – о, тази е лъча, що свети в таз нощ мрачна, това отрада сладка е за мен… В стих. “Еврейска мелодия” отново е налице мотивът за пряката родова приемственост: Зорки очи, и крака здрави, и с тояга… Народе мой, защо ти пътя си остави и тъжно наведе взора свой? Ти не си веч сам: погледни, към теб идат твоите синове… ………………………………. През бездната мъки без чет върви старец с дете наред Напред! Напред! Йели е преводач и на изчерпателен биографично-литературен портрет на Фруг от Гр. Бродовски, с показателното подзаглавие “Национални мотиви в творчеството му” (3-4, 6-8). Още уводното изречение задава ключа, през който трябва да бъде четено творчеството на поета: “С. Г. Фруг принадлежи към оная категория художници, които не внесоха може би никакви нови форми и принципи в поезията или в теорията на изкуството, но които с творчеството си вписаха светла страница в историята на обществените преживявания на своя народ.” В кн. 6-7 за пръв път се появява името на на друг голям руско-еврейски поет – Саул Черниховски5. Около два месеца по-рано, напускайки окончателно Русия на път за Берлин, той се е отбил закратко в София. Цитираната вече иронично-саркастична дописка “Писмо от София” предава подробно неумелото му посрещане от столичната ционистка организация. Така името на поета се оказва замесено от “Еврейска мисъл” в междуособиците между русенската и софийската еврейска организация. Но може би тъкмо тази среща е прекият повод да бъдат представени негови стихове в списанието. Публикувани са три творби: “В Ханукалната нощ (Фантазия)” (6-7), “Из песните на изгнанието” (8) и “Credo” (9-10). Всички те са преведени от Йели – първите две, според отбелязаното, от руските им преводи, а третата – от “еврейския оригинал”. И тук доминираща е познатата тема за безславното настояще на еврейския народ на фона на героично-митичното минало. Показателно е стих. “В Ханукалната нощ”: в снежната нощ, когато земята заспива под снега, на небето се появяват призраци на древни херои – и тъжно се взират очите им ледни: “О, вий ли сте наште потомци?! Така безпомощни, жалки, с безмощна ръка!…” В “Credo” поетът, обратно, декларира вярата си в бъдещето на еврейския народ, когато Поколението ново ще живей не сал в мечти, а в дела тук, на земята – не в небесни висоти. Изцяло преводна е БЕЛЕТРИСТИКАТА на страниците на сп. “Еврейска мисъл”, но при нея, за разлика от поезията, можем да говорим в значително по-голяма степен за естетическа самоценност. По-голямо е и разнообразието на имена, макар отново преводите да са предимно от руски език. От немски е преведено едно “Писмо от Палестина” от Ханс Щернберг (2), представящо бленувана картина на “обетованата земя”, където дори трудът е приятен, а сбъдването на националната идея е туширало дори класовите различия сред еврейските колонисти. Щернберг с умиление констатира факта, че дори липсата на удобствата на цивилизацията е по-скоро достойнство по тези земи – “тука има сума хора, които живеят по-добре без, отколкото с тия неща”. Това писмо е категоричен пример за това, как всяко докосване до бляна за “обетованата” земя активира първичния архетип за Златния век – чудестното място, обитавано от силни и щастливи хора. Същият архетип – за “обетованата земя” – функционира активно в още няколко текста, напр. в пространната рецензия за пътеписната книга на Артур Холичер “Reise durch das judische Palästina” (“Пътуване през юдейска Палестина”, 3-4), определена от рецензента по следния начин: “не, това не е книга, а песен, една ода на труда, на идеала, без който сърцето на човека е пустиня”. (Тук не можем да не се сетим за мечтателно-носталгичния възторг, с който някогашните Вазови хъшове посрещат всяко известие от България.) В същия емоционален регистър е издържан и текстът на З. Цемах “Първият гроб (Из “Разкази от нова Палестина”)” (9-10) – също превод от немски. Това е автентичен разказ за трудния живот на група колонисти в пустинята, оказали се завинаги свързани с тези земи чрез гроба на момичето Суламит, погребано по негово желание на хълм край р. Йордан. Поетична стилизация на легендата за Ахасфер представлява текстът на Уда Щайнберг “Край вавилонските реки” (6-7). В същата книжка е поместен и разказът “На границата” от големия еврейски писател Шалом Аш6. Сюжетът – евакуирането на литовските евреи – се концентрира емоционално във възловата реплика на един от героите: “Баща, майка лежат тука в гроба, а сам трябва да оставя костите си в чужбина”. Преводът (вероятно от руски) е на Йели. Ако Палестина е мечтаният рай, то принудителното изгнаничество на евреите в един метафизично чужд, враждебен свят означава… всъщност какво означава е най-ясно показано в алегоричния разказ на М. Юнгман “Освободената рибка” (1). Сюжетът е положен в конкретен хронотоп – “в ония дни, когато евреите в Прусия очакваха своето гражд[анско] освобождение”. Единствен старият рави Реб-Мойше не се вълнува от прокламираното освобождение и бърза да охлади възторга на учениците си с поучителна притча: уловена рибка успява да се измъкне от мрежата на рибаря, но само за да се озове върху нажежения от слънцето път, където я очаква още по-мъчителна смърт. Поуката е вложена в думите на слънцето към умиращата рибка: “Бедна рибко, ето ти свобода! Какво ти струва своб[одата] в един чужд свят, в който ти не можеш да дишаш?” Твърде малко са текстовете в списанието, които не са подчинени на националната идея. Такъв е дългият разказ на Д. Фришман “Лилит”, поместен в два броя (3-4 и 5) – легендарно стилизирана история за демоничната сила на любовта, довела до лудост книжовника и мъдреца Реб Реувен Бахур. Когато отбелязахме по-горе относителната художествена самоценност на белетристиката в списанието, освен разказа на Ш. Аш, имахме предвид най-вече доминиращото присъствие на друг голям еврейски реалист и хуморист – Шалом Алейхем7, представен с три разказа и обширен очерк за живота и творчеството му. В кн. 1 е поместена хумореската “Моя брат се жени (из записките на едно момче)”, а веднага след нея – първата част от очерка на М. Зингер “Шалом Алейхем (Скици из неговия живот и творчество)”, където писателят е определен по-скоро като хуморист, отколкото като сатирик, “защото не смисъла е най-главното в творчеството му. […] При самото четене ние се смеем така дълго и силно, че в нас се задушава всяко скръбно чувство, всяко охкане, което е в дълбините на сърцето ни”; но, добавя Зингер, “колко печални” са всъщност неговите разкази, “ако отнемем от тях хуморист[ичната] дреха” (2). Продължението на очерка в кн. 2 е предходено от публикацията на други две творби от Ш. Алейхем: “Писма. (Менахем Мендл от Йеупец до жена си Шейне-Шендл в Катрилиевка)” и “Вятър работа. (Една нова случка на Товие Млекаря, разказана дума по дума)”. Свързани сюжетно помежду си, разказите представят два от най-емблематичните за творчеството на Алейхем образи (М. Зингер им предрича вечно място в световната литература “наред с Дон-Кихота и Санчо Панса” (2). Битовите картинки на Ш. Алейхем, поръсени обилно с жизнерадостен народен хумор, създаващи ярки, запомнящи се характери на чудаци, рязко контрастират с доминиращата национално-идеологическа тнденциозност на списанието. Показателен е обаче начинът, по който двата разказа са преакцентувани от контекста, в който са включени – двойната интерпретация на критик и преводач привнася в тях значения, които се стремят да ги изтръгнат от полето на чистата художественост и да ги впрегнат в общата кауза. В своя очерк М. Зингер, бързайки да намери мястото на двата образа в големияя сюжет на националната идеология, определя Товие Млекаря (несломим оптимист с душа на поет) като “здравият, неповреденият коренен евреин”, докато при дребния хитрец и спекулант Менахем Мендл, обратно, “ние виждаме какво лошо влияние оказват народите върху нашия живот”. На преводача (Ибн Нафтели) обаче се е сторило недостатъчно това идеологизиране на образа на М. Мендл, затова той допълнително е курсивирал последната констатация на критика. Намерен е начин – чрез изграждане на определен паратекстуален контекст, социологизиращ и в крайна сметка манипулиращ творчеството на писателя – дори битовият хумор на Алейхем да бъде интегриран във “високата” национална тенденция. Именно Алейхем е примерът, който в максимална степен мотивира общата ни констатация за мястото на художествената литература в сп. “Еврейска мисъл” – тя е призвана да изпълнява не естетически, а националноидеологически задачи, елемент от тоталната публицистична моножанровост на изданието. Тъкмо този характер на изданието не ни позволява да подходим към текстовете с критерия за иманентната художественост (в подобен контекст такъв критерий би бил неуместен), затова избрахме друг, струва ни се, по-адекватен подход към мястото на художествената литература на неговите страници. Излизало точно една година, сп. “Еврейска мисъл” спира през август 1923 г. Причините за това са обяснени от редакционния комитет в заключителния текст на последната книжка – “Към читателите!” (9-10). В емоционален, дори полемичен тон (за което говори и удивителният знак в заглавието) е декларирано разочарованието на редакторите от “мрачната, отблъскваща и обезверяваща” действителност, в която са били принудени да работят, и най-вече от липсата на съдействие “от страна на националните организации и институти”. Основната причината за края на списанието е видяна във вътрешнонационалните и организационни конфликти, в пренебрежението от страна на Централния комитет на Хистадрута, подкрепящ само в. “Еврейски преглед”. Сред причините е посочен и фактът, че част от редакторите на “Еврейска мисъл” напускат гр. Русе, натоварени от ЦК на Хистадрута с издаването на литературно-обществени сборници. Пламен Антов (Институт за литература - БАН)

Последно депозирани

Търсене в репозиториума



Разширено търсене

Преглед

Мой профил

Намери

RSS Канали