ЛЕБЕД Литературно-художествено списание. Излиза периодически под ред. на к-т. Лясковец, п-ца Надежда. 8°. Год. аб. 20 лв. 200 тир. 1 1–3 май – ноем. 1921 2 1–4 февр. – юни 1922 3 1–15 27 септ. – ? 1922 3, 5–15 ненамерени От 3, 2 загл. Crescendo От 1, 2 подзагл. Младежко литературно художествено списание; г. 2 – Младежко списание за литература и култура; г. 3 – Литературно-художествено списание. От г. 2 гл. ред. Николай Черняев [Н. Мавродинов]; съред.: Г. Бъчваров и Ст. Чуканов; от 3, 3 ред: Кирил Кръстев, Теодор Драганов и Иван Милев. Излиза от 1, 2 в Горна Оряховица; г. 3 – в Ямбол. Печата се и в п-ци: П. х. Григоров и Росица в Г. Оряховица, Е. п. Христов в Търново и Светлина в Ямбол. 2 и 3, 3–4 4°. „Лебед” не е от списанията, за които се казва, че „дават лице” на българската литература. Нещо повече, за самото него трудно би могло да се каже, че има свой стил, свое лице, своя редакторска политика. По-скоро „Лебед” е едно провинциално младежко литературно издание, което се списва от съвсем млади, начеващи автори, повечето от тях още ученици. Съставът на редовните сътрудници непрекъснато се сменя, липсват запомнящи се имена. Периодът в който „Лебед” излиза (1921-1922), е ентусиастки за българската литература и благоприятен за литературни експерименти. Особено силно през тези години е влиянието на Гео Милев. Неговият „естетически радикализъм” неизменно привлича най-младото, първо следвоенно поколение. В краткия програмен текст от първата книжка на „Лебед” (1, 1) Редакционният комитет заявява: „При наличието на толкова много списания в книжнината ни, ето че се появява и нашето. То едва ли ще ги надмине. Но ние, младите ентусиазирани идеалисти, що почнахме издаването му, считаме за престъпно да бездействаме днес, когато всички съзнателни умове са напрегнати към творчество.” Първата книжка на „Лебед” излиза през май 1921 г. и съдържа 16 малоформатни страници с изнесени на корицата анонси. Списанието е оформено семпло, без илюстрации, с леки винетки на заглавната страница. Не са обявени имената на издатели и редактори, нито периодичността, която ще спазва. По-нататък в следващите си книжки списанието трудно удържа своето еднотипно оформление, често прибягва до смяна на формата, броя на страниците, шрифтовете и печатниците. А това ясно показва неговата не само финансова нестабилност, но и неизяснената му концептуалност, издателска политика и пр. – неща, всъщност твърде характерни за мимолетните провинциални литературни списания по това време. Още във втората книжка се оказва, че редакционният комитет от предишната е вече сменен – с обвинението, че е допуснал в списанието „една смесица от символизъм, романтизъм, натурализъм или пък и трите заедно, или пък ни едно от тях” (1, 2). Заявени са новите сътрудници, с помощта на които ще излиза „Лебед”. Сред тях са Здравка Ганчева, Христо Стратев, Никола Мавродинов (с псевд. Николай Черняев), Иван Тутев, Теодор Чакърмов и др. Към тези малко известни днес имена можем да прибавим присъединилите се малко по-късно Асен Калоянов и Кирил Кръстев. Списанието публикува предимно поезия, присъствието на прозаични текстове е инцидентно. Единствената рубрика, която се поддържа – в началото под името „Критични бележки”, после „Културен преглед” и „Преглед”, е твърде непостоянна както в периодичността си, така и в съдържанието си. Най-често съдържа кратки анонси за други провинциални издания и сборници. Още със старта си „Лебед” предизвиква реакцията на старозагорското списание “Ученическо ехо”, което в статията „Едно прехвалено списание” (1921, № 2) безмилостно критикува почти всички автори от първата книжка на „Лебед”. “Лебед”, от своя страна, не пропуска да отвърне на нападките с редакционната бележка „Един литературен феномен” (1, 2). Едва във втората си годишнина (2, 1) списанието изписва на страниците си своя главен редактор Николай Черняев (псевд. на Никола Мавродинов) и съредакторите: Георги Бъчваров и Стоян Чуканов. По време на редакторството си Никола Мавродинов е още ученик в Горна Оряховица. По-късно бъдещият изкуствовед става редовен сътрудник на издания като „Златорог”, „Българска реч”, „Литературен глас” и др. През 1922 г. поради предстоящото си заминаване за Брюксел Н. Мавродинов предлага на Кирил Кръстев в Ямбол да продължи издаването на „Лебед”. По този начин в началото на третата си годишнина списанието се озовава в Ямбол и тази книжка (3, 1) излиза под редакторството на Кирил Кръстев, Теодор Драганов и Лео Коен. Това е и последната книжка на „Лебед”. По-късно, както пише Кирил Кръстев, „прекръстихме сантименталния „Лебед” с динамично-футуристичното “Crescendo”. Поезията е най-широко застъпеният жанр в „Лебед”. Като цяло можем да определим публикуваните стихове като ученически опити върху базата на символизма. Липсата на точен редакторски критерий, младежката възраст на авторите и ясно доловимите влияния в тяхната поезия са част от причините, които обясняват ниското ниво на поетичния отдел в списанието. Като че ли най-сръчни и с една характерна за късния символизъм рутина и техника са стихотворенията на Николай Черняев: „Из „Странникът от Север” (1, 1); „Чуй: Дванайсетия час!” (1, 2); „Авлика” (1, 3). Ето част от стихотворението „Чуй: Дванайсетия час!”, което илюстрира добре познатата приказно-легендарна поетика: Скръбни пажове умряха над зловещите води. Малките царкини бяха упоени от мъгли. В същата поетика, но далеч по-несръчни са стихотворните опити на Иван Тутев: „Песни” (1, 1); „Из „Часовете на смирението” (1, 2); „Двойници” (2, 1) и „Напраздно” (2, 3). Асен Калоянов се включва в списанието със стихотв. „Заклятие” (1, 3), „Страдание” (2, 1) и „Като сърдечен спомен ме обзема” (3, 1). И трите текста на този плодовит иначе поет (автор на петнайсетина стихосбирки до Втората световна война) не впечатляват с нищо освен с откровеното си подражание на Лилиевата поезия. Все в тази линия са и стихотворенията на Любен Димитров – „обещаващ старозагорски младеж”, който после изчезва от литературното поле. Ще цитираме началото на цикъла „Атоли” (2, 4): Бялата луна кротко ще заспи сън и тишина в тъмните липи. Някой шъпне там плах и закъснял и целува сам своя спомен бял. Освен този цикъл от същия автор четем още „И слънцето умря…” (1, 1), „Есенни вечери” (1, 2), „Есента в многоцветните шарки…” и „Нощта ли в далечни простори…” (3, 1). Опит за разчупване на символистичната поетика, макар и твърде плах, може да се открие в публикациите на Христо Стратев: „Из „Сини часове” (1, 1); „Грехът” (2, 1) и особено в „La Vie” (3, 1). За последното стихотворение самият Гео Милев отбелязва, че „има нещо дадаистично” . Може би най-известният автор, публикувал в „Лебед” е Димитър Пантелеев, подписан тук с презимето си Менкаджиев. За съжаление той участва само с едно и то с нищо незабележимо стихотворение – „Вечерна молитва” (2, 4). Любопитни са стихотворенията „Из „В мълчание” (2, 4) и „Via Ductus – Из подземния град” (3, 1) – на колоритния ямболски поет Теодор Чакърмов когото Кирил Кръстев определя като „интересен графоман, сецесионен символист, декадент, психоман, сексоман” . Ето как звучат стиховете на този „анархоиндивидуалист и ницшеанец” – с една забелязваща се експресионистична нагласа: Ти, родената в бесен повик: - потуши, - задуши крясъка на кипналата си кръв и опаши с Слънчев ремък звера на желанието… („Из „В мълчание”) С лирическа проза в списанието се включват Валдемар (псевд. на Димитър Панчев) – с две миниатюри без заглавие (1, 3), и Бистра Тутева – с един интересен лирически фрагмент без заглавие (2, 2-3), уподобяващ стилистиката на „Песен на песните”. Останалите автори в поетическия отдел на „Лебед” са с инцидентни ученически опити, ала нека ги регистрираме тук поне като присъствие: Б. Спространов, Христо Камбуров, Ж. Симеонов, Иван Бурев, Ст. Стоянов, „Ойланд (неразкр. псевд.), Георги Сиренов и др. Обратно на пришествието от опитващи в поезията младежи с естествен за възрастта ентусиазъм в този жанр, при художествената проза нещата стоят съвсем различно. Авторите са редуцирани до трима и публикуват само в първите две книжки на списанието. „Приказка за полските макове” (1, 1) от Здравка Ганчева се движи в руслото на един социален сантиментализъм, инкрустиран с познати приказно-легендарни мотиви. Това е история за болно от туберкулоза бедно момче, принудено да изкарва прехраната си в прашната печатница, и за превръщащата се в алени макове кръв, която плюе. И все пак разказът акцентира не толкова върху социалния алегоризъм, колкото върху романтическата трансформация кръв – цвете. „Из страниците на дневника ми” (1, 1) от Йорд. П. (неидентифиц. автор) би могъл да се причисли към албумната лирическа проза, незначителна в художествено отношение. Съчинението на Таня Стоенчева „Снежната смърт” (1, 2), едно наивно в екстатиката си описание на аналогичен случай на смърт, затваря и без това оскъдния на текстове прозаически отдел в „Лебед”. По-голям интерес за литературната история представляват литературнотеоретическите и критически публикации в списанието. Макар немногобройни като количество и в повечето случаи с един ясно изразен есеистичен уклон, тези текстове дават добра представа за процесите в литературата ни по онова време и техните рефлексии върху младежката провинциална среда, гравитираща около „Лебед”. Така „Градът” (1, 1) от К. Друмев (вер. Константин Друмев) изследва „влиянието на града” върху новата българска поезия. „Поезията на града – една нова поезия, израз на кошмарните видения и сънища в живота на оня вътрешен град – модерната душа.” Важно е да се каже, че с тази статия се открива първият брой на списанието и в този смисъл тя е въвеждаща към модернистките тежнения, към „свежия лъх на модерната поезия”, който редакцията на „Лебед” ще търси сред своите сътрудници. В един манифестен стил е издържана статията на Иван Тутев „Изкуството” (1, 3). Твърде неясна в жадуването си по новото, с много патос и малко конкретика, тя завършва с призива за „Ново изкуство, нов човек, ново общество – и всичко паралелно”. Проблемът за новото и старото, за трагичното разминаване между поколенията се оказва важен и непрекъснато актуализиран от публикациите в „Лебед”. Тъкмо този проблем разглежда текстът на Николай Черняев „Пътят” (2, 1) с епиграф от Лилиев „Какво ще кажем ние на младите сърца”. Авторът директно се обръща към поколението, към което принадлежи цитирания в епиграфа поет: „Така пее един от големите поети на умиращото поколение. Разгромено, хвърлило своите доспехи в калта, с разбити идеали и поругани знамена, то отминава… Ръце не ни се протягат обаче. път не ни се посочва. И вместо ободрителни усмивки ние срещаме подигравки.” По-различна от този резигниращ тон и по-радикална в анархистичния си блян по рушене е кратката статия на Л. Димитров „Изкуството” (2, 2-3), където обаче говоренето е далеч по-неясно и някак „на едро”. Даваща информация за рецепцията на „Лебед” сред съвременните му издания е публикацията „Младежка литература” (2, 4), подписана от Коломбин (неразкр. псевд.). Тя представлява отговор на нападки от страна на „известни малки маниачета” около „Литературен преглед” и „Светлоструй” и обвиненията им към „Геомилевците около „Лебед”” и към младата литература изобщо. „А в последната книжка на „Лебед” особено внимание заслужава манифестният текст на Кирил Кръстев „Неблагодарност” (3, 1) – „първият дадаистичен призив у нас”, по думите на самия Кръстев. „Нашата любов трябва да почне с една неблагодарност към ония, които останаха доволни само да се спасят…” Така започва този манифест, който се опитва да надмогне експресионистическите тенденции, да отиде отвъд експресионизма. Един призив, който се обявява в защита на гротескното начало, когато животът се превръща „в разноцветна панорама от шеги и парадокси”, когато „изстъплението” да рисуваш душата си е преодоляно и тогава добива истински смисъл „детинската дума: dada”. За съжаление този текст, както и останалите текстове на ранния Кирил Кръстев, е твърде небрежно, за да не кажем пренебрежително подминат от литературната ни история. Все в тази последна книжка на „Лебед” четем възторжения, но малко несръчен отзив за „Жестокия пръстен” на Гео Милев от гимназиста Панайот Георгиев. И пак тук, в рубр. „Критичен преглед”, е публикувана прекрасната и твърде остра рецензия за стихосбирката на Любомир Брутов „Черни пламъци” (3, 1), подписана с инициали К. К. (Кирил Кръстев). Патосът на тази рецензия е обърнат срещу една поетика, „увиснала върху карфиците от сантименталния корсаж на Сърцето”. Това определение би могло да се прикачи към почти всички художествени опити в списанието. Така или иначе, двата текста на Кирил Кръстев се превръщат наистина в лебедова песен за „сантименталния „Лебед”. Като цяло списанието едва ли би представлявало интерес за българската литература. То не е приносно в смисъла, в който сме свикнали да разглеждаме познатите ни издания от 20-те години. Но за една добросъвестна литературна история „Лебед” е ценно като репрезентативно за провинциалния литературен живот гимназистко списание. И разбира се, като предшественик на уникалното за нашата литература списание „Crescendo”. Георги Господинов (Институт за литература - БАН)