NALIS Repository

Хиацинти : Списание за критика, художествена литература и изящна лирика

Хиацинти : Списание за критика, художествена литература и изящна лирика

 

ХИАЦИНТИ Списание за критика, художествена литература и изящна лирика. Урежда ред. к-т. Т.-Пазарджик, пeч. С. Д. Кацаров. 4о. Ц. 3 лв., год. аб. 25 лв. I 1-3 1921 3 - адрес на редакцията А. Калоянов. Поредното списание с поетично име на цвете - “Хиацинти” - се появява през 1921 г. в провинциалния Татар Пазарджик. То излиза във времето след Първата световна война, когато периодичните издания за литература, изкуство и култура, списвани от никому неизвестни млади ентусиасти, никнат (но и вехнат) едно след друго - обективен процес, породен от масовото обществено настроение да бъде отхвърлен тегнещият спомен за изживените през войните страдания. Само след няколко години обаче срещу добилото вече епидемичен характер явление остро ще реагират Гео Милев , Владимир Василев и други изтъкнати интелектуалци, които в лицето на тази безконтролна стихия от литературна периодика ще видят опасност за истинската литература, пречка за формирането на съвременен естетически вкус у автори и читатели. На корицата в първата книжка е посочено, че „Хиацинти” се урежда от “редакционен комитет”, но от излезлите само три броя става ясно, че всъщност грижата за неговото редактиране и издаване е поел начеващият тогава и добил сравнителна известност по-късно поет Асен Калоянов. Редакторът е съвсем млад, млади са и сътрудниците на списанието, някои от които ще създадат свое творческо дело или ще оставят следа в литературата: Ангел Каралийчев, Димитър Пантелеев, Николай Дончев, самият Асен Калоянов. Най-възрастен сякаш от сътрудниците е единствено тридесет и три годишният по това време Христо Миндов - известен по-късно есеист и автор на пътеписи. Но за житейската незрялост на авторите в “Хиацинти” можем само да се досещаме, съдейки по публикациите им. Повечето от тях остават неизвестни имена, неотбелязани дори в литературните справочни издания. Обичайната програмна статия излиза като “Встъпителна бележка” (1). Подписана е от А. К-ов . Скромното заглавие подвежда, защото всъщност целите, които си поставя “Хиацинти”, не са лишени от амбиция. В тази програмна “бележка” се съчетават по един будещ иронична усмивка начин литературните амбиции с младежката незрялост и провинциалната стеснителност на авторите около “Хиацинти”, които наричат себе си “млади и вдъхновени ратници пред жертвеника на Изящното” и са със сериозното намерение да дадат своята “лепта в общия принос в съкровищницата на родната ни мисъл”. Нещо повече - стремежът е списанието “да обедини всички надеждни и обещаващи сили” в областта на литературата. Но виждайки недостатъците на първата книжка, те примирително въздъхват: “…такова е предопределението на всяко начинание, рожба на провинцията, за което пожелаваме извинение”, а “драгите читатели и господата критици” са помолени да бъдат “отстъпчиви”. Посочено е също, че “една от главните задачи на “Хиацинти” е да популяризира родното изкуство” - още една задача, която наред с другите, както ще видим, остава неизпълнена. В подзаглавието на списанието литературната критика е поставена на първо място, същевременно обаче във “Встъпителната бележка” е уточнено, че “критичните бележки ще носят размерите на обикновени скици”. Оформени рубрики липсват, с изключение на “Бележки, рецензии и книгопис” (1 и 3); под друга форма тя присъства във втора книжка. Въпреки заявения характер на изданието “Хиацинти” публикува преди всичко поезия - и то стихотворения, написани с редки изключения в подражателен символистичен маниер. Вероятно така в “Хиацинти” тълкуват понятието “родно изкуство”, около което през 20-те години ще се появяват публикации по страниците на всички сериозни издания. Емоционалната атмосфера, преливаща от стихотворение в стихотворение на различни автори, от книжка в книжка, преповтаря банализираната у епигоните на следвоенния български символизъм литературна поза на тотална скръб, горест, безнадеждност, умора, отчаяние, тъга и пр. - по правило лишени от психологически предпоставки в стихотворенията. Емоционална атмосфера - генерализирана и абстрактна, постигана със средствата на внушението - високо ценени у символистите, тук са износени от употреба, шаблонизирани, превърнати в тематични и словесни клишета. Лирическият герой е “обездомен”, “оставен, забравен, нерад”, с “бледна душа”, която “стене”, обладан от “безименна печал” и пр. И природата в стиховете е не по-малко покрусена, помръкнала, внушаваща все същите минорни настроения. Такива са с редки изключения стихотворенията, които излизат в “Хиацинти”. Нужно е да се подчертае обаче, че част от тях не са лишени от формални достойнства, притежават ритъм, личи известна култура на писането, но като цяло са подражателни, неоригинални, звучащи познато и затова преминават без следа в съзнанието на читателя. Именно от такива позиции пише през 1924 г. Гео Милев статията си “Поезията на младите”, в която споменава и “Хиацинти” като един от примерите за остаряла, “епигонска” и “формална”, поезия. “Все хубави стихове” - подхвърля иронично Гео Милев за поезията, публикувана в поредица от “младежки списания” с поетични имена. “Но дали всички тия младежи, които дръзко и без угризение на съвестта пишат и печатат стихове, ще станат поети?” - пита с основание той . Няколко публикации на този общ фон привличат вниманието ни. Преди всичко в “Хиацинти” е препечатано класическото стихотворение на Димчо Дебелянов “На Пенчо Славейков” (3), “по случай девет години от смъртта и пренасяне под роден небосклон на тленните останки на най-големия наш поет-естет”. Свои стихове публикуват и автори, на които тепърва предстои развитие и утвърждаване в литературата. Както е известно, Ангел Каралийчев започва творческия си път като поет, преди да се насочи към истинското си призвание - прозата. Стихотворението му “Тя” (2), с посвещение “на моята случайна другарка проститутката”, заслужава да бъде отбелязано тук по две причини - като белег на онзи ранен етап от съзряването на Каралийчев и като едно от малкото стихотворения, излизащи извън рамките на безкритично подражание на символизма в “Хиацинти”. Макар и незадоволително в художествено отношение, стихотворението съдържа характерна реалистична нотка на искрено човешко и социално съчувствие, в която разпознаваме бъдещия Каралийчев. На кръстопът се намира и Димитър Пантелеев, и той търси своя творчески натюрел. Особено ярко личи това в цикъла “Бели вечери” (3) от две неозаглавени стихотворения. Макар и повлияна от поетиката на символизма, каквито са всички негови стихове в списанието, първата творба от цикъла заразява с типичната за зрелия Пантелеев виталност и ведрост, откритост към радостите на света, докато другото стихотворение е неоригинално и подражателно в духа на моментната литературна мода. Подобно е и стихотворението му, с което е представен цикълът “Горящи светилници” (2). В плен на поетиката и естетиката на следвоенния български символизъм са също редакторът А. Калоянов и Н. Дончев,бъдещият известен преводач и литератор с разностранни интереси. Но докато публикуваните стихове от Калоянов - “Семирамида” (1), “Страх”, означено като “вариант” (1), и “Балада” (2) не спират с нищо особено вниманието, част от стиховете на Дончев го представят като автор с несъмнен поетически дар. Той отпечатва два цикъла, състоящи се от по три стихотворения: “Пътуващи мъгли” (1) и “Мъртви фонтани (3). Отделна творба от втория цикъл излиза самостоятелно брой по-рано в списанието под същото заглавие (2). Този втори стихотворен цикъл на Дончев е сякаш доказателство на известното правило, че дарбата обикновено намира свой път дори и в стеснените рамки на едно залязващо, самоизживяващо се литературно течение, че даже с познати средства могат да се създават въздействащи поетически творби. Свои стихове печатат също редица автори, чието споменаване тук е продиктувано от задължителната в случая изчерпателност: Теодорос Крайче (Тодор Георгиев Крайчев) – „Тête à Tête” (1) “Самотност” (1) и “Пълнолуние” (2); Б. Чар - “Мъка” (1); Ив. Каридов - Атрокс - “Да срещнем зората” (1); Г. Н. Церовски - “Фантазия” (2); Хекуба (Тодор Събев Манев) [Зидаров] - “Ромон” (2); Иван Петков – “Демон” (2); Асен Ненов - “Безверие” (2); Теодор Манев - “Горестен вик...” (2); Пан. Тодоров - “Възходи” (3); Ив. Панчев - “Из “Часовете на смирението” (3); Д. Панчев - “Печално-студено луната прогледна” (3); В. Есенски - “Аз ида...” (3); П. Д. Драганов - “Истоми” (3); и Горянин - “Сей бледна есен над земята...” (3). На прозата в “Хиацинти” е отделено доста скромно място в сравнение с поезията. Излизат: “Моята душа” (1) на рано починалия Д. Хр. Максимов, един от първите преводачи в оригинал на Д'Анунцио у нас, превел излезлия през 1918 г. роман “Наслаждение” ; “Сребърен дъжд” (1-2) от Елена Петрова – Аdelina Mortua; “П. К. Яворов - 1,2,3” (2), “Певец” (2) и “Музика” (3) от Христо Миндов. Всички тези текстове са в популярния тогава жанр на късата лирическа проза, като по-задоволителни в художествено отношение са излезлите изпод перото на Хр. Миндов. Литературнокритически публикации има и в трите броя на “Хиацинти”. Асен Калоянов (подписан като А. К-ов) отпечатва две рецензии за книги: “Христо Миндов. Преображения на лъжата. Притчи и легенди. 1921” (1) и “Тринадесет мистерии. Иван Хаджихристов, Иван Мирчев. Ст. Загора, 1921” (2). Написани без критически нерв, по-скоро представящи, отколкото анализиращи в конкретно художествено отношение двете книги, рецензиите съдържат и някои верни общи разсъждения и наблюдения на автора за единството на формата и съдържанието в художествените произведения и за творчеството на двамата старозагорски “несъмнено талантливи поети”. На два пъти твърде емоционално и незряло в ролята на литературен критик се изявява и Теодорос Крайче - “Литературна скица. Николай Райнову” (1) и “Развигор” (1) - за първите два броя на литературния вестник. В “Хиацинти” е отпечатан също и отзив за литературния сборник “Лорелай” (2), подписан от неизвестен автор с инициалите Д. С. Общото за литературнокритическите публикации по страниците на списанието е, че в тях липсва конкретният анализ, не се основават на ясни оценъчни критерии и са плод по-скоро на съпреживяното, на породените у критика чувства от дадено произведение. В списанието излиза и статията на Николай Дончев “Цветята в поезията” (2-3), за която е пояснено, че отразява критическите наблюдения на К. Балмонт върху присъствието на темата за цветята в английската поезия. Статията има познавателен характер, но по своята същност е своеобразен критически преразказ. Поради изтъкнатите недостатъци и краткотрайното си съществуване “Хиацинти” не оставя запомняща се следа в литературните процеси от началото на 20-те години на ХХ в. Списанието е по-скоро любопитно като ранна трибуна на няколко известни имена в българската литература и като характерен пример за своето време, пребогато на подобни периодични литературни издания. Свилен Каролев

Recent Submissions

Search DSpace



Advanced Search

Browse

My Account

Discover

RSS Feeds